Веднъж

Някога целунах капка дъжд

казах й аз тихо на саме,

че влюбвал съм се аз веднъж,

а сега съм наранен, отчаян и проклет.

После ми отвърна тя,

че времето минава като вой

на бурен вятър през нощта,

търсещ свойта обич във порой.

Каза ми да скрия бързо аз

болката от обич и да продължа

сякаш е било на сън във нощен час;

сякаш е било добре измислена лъжа.

Сега аз нося тази капка вътре

в себе си - капка от ридание, не дъжд

целунала ме някога, там някъде

а сега не мога да забравя

че обичал съм аз някого веднъж.

Копнежът див

На връх вековен и обрулен

от хули, ветрове и зли очи

лежи копнежът ни разголен,

закърпен от нещастие там спи.

На показ е на всички там отгоре,

отритнат и охулен и превзет

захвърлен сякаш, безпризорен

оставен да изгние там проклет.

Но той, копнежът е безсмъртен

отдал се бе преди на мен и теб

И днес, тъй овъглен но непокътнат

стой на връх вековен, охулен и проклет.

А само спомена, че има го остана

във мен и каня те да чуеш ти

гласа на порива му да останеш

във мислите ми, в моите мечти.

Не тръгвай, а постой, повярвай ти,

че нашия копнеж ще слезе жив

от онзи връх и в нас ще се всели

И в нашата целувка той ще изгори,

неизгорял, охулен и проклет и див.

Очите ти,моя магия

Очите ти

са огледалото, в което

виждам себе си какъвто искам аз да бъда.

Погледна ли ги

знам, ще преобърна аз небето,

за да намеря аз за теб най - красивата звезда.

Намеря ли я

ще я донеса при тебе;

ще погледна теб и нея и ще я строша, ще я затрия .

Звездата ще разбия

на части, на парчета,

защото тя е тъй невзрачна, щом виждам теб - моя магия.

Очите ти

ме карат да замина.

Света да обиколя без капка колебание.

Погледна ли ги

тръгвам без дори да има

нещо, за което да остана,; щом за тебе е, значи тъй ще стане.

И като се върна

ще ти кажа,

че причина света да те залужи не можах аз да открия.

Ще те прегърна.

Ще ти разкажа

и накрая във тебе да се влея. В моя нов свят- моя магия.

Очите ти

ме карат да остана.

Да спра аз времето и залеза. На теб да ги даря.

Погледна ли ги

времето ще хвана

за ревера и ще го завържа да не мърда от нашето "сега".

И така

във нищото

ще те изпия с поглед без да мога аз да се напия.

Света

звездата, залеза и времето

ти подарявам, а ти ме гледай вечно тъй - моя магия.

Хребета на любовта и тя

Аз мразя вече своя образ,

замръзнал в огледалото отпред.

Зареял се към спомена, как ти и аз,

стоим на връх света и гледаме навред.

Тогава сякаш имах всичко.

Нямах само силите да разбера,

че губя те, и всичко нелогично

ще се случи без дори да мога да го спра.

А сега се мразя вече, мила

мразя себе си и образа, своите лъжи.

Не които казах аз на тебе, нямаше такива,

а онези дето сам на себе си аз казах през сълзи.

Да онези дето ги изрекох в мрака

за да заобиколя аз хребета пред мен,

защото отговор от хребета не можех аз да чакам

и той реши да вкара мрака в моя ден.

А в хребета е моята любов.

Питах го дали за тебе ще е тя, а той

се смя, мълча пред мен, суров.

Аз своята любов прибрах в душевния порой.

Сега стоя отново сам, пиян без вино,

сляп, но виждам теб, ням, но в себе си крещя

отговорите ги знам, но вече май е късно,

защото хребета зад мен е, и мрака между нас.

Но мрака не закрива спомена за тебе,

а само кара ме да виждам как стойш пред мен;

кара ме отново да се давя във очите ти в забвение

и името ти да изричам от онази стара болка опиянен.

Така е, всеки има свойто вчера, мила.

Някой крие го, а друг се мъчи да го победи,

а мойто ме преследва, разкъсва ме безсилен

и името ти шепне преди да ме довърши

очите ти рисува в мен за вечни...

дълги...

мрачни...

трежки дни.

Мечта по мечта

Добре дошла във мойте мисли.

Нека сетиш в тях щастие безспир.

Отговори не търси, въпроси

не задавай. Само слушай в сладък мир.

Слушай и не говори, чул съм всичко.

Чакал съм столетия да дойдеш тук.

Шепнел съм ти името във нощно нищо.

Крещял съм сам без глас и звук.

Погледни ме пак така горещо.

Спри часовника бемълвно във нощта.

Спряла времето, света, кажи ми вече нещо;

разкъсай ми сърцето пак така;

сякаш със клещи;

мечта по мечта.

Целуни ме пак....още веднъж;

за последно да мога да помня аз винаги нека,

как със последна целувка в душевния дъжд

разкъса сърцето ми пак така;

продължително, нежно, и все пак отведнъж;

с клещи от ласки;

мечта по мечта.

Сега се заслушай, така пак на края.

как гине сърцето без капка свян

къса се сърцето ми без да бърза

бавно....и болезноно...........така

вена по вена......лимфа по лимфа..

мечта по мечъта

Слушай как сърцето ми се къса

Послушай сърцето ми как премаля.

Сърцето се пръска но не умира.

За тебе се пръска на части, аз зная,

за да може по силно да те обичам;

частичка по частичка;

мечта по мечта

Към теб

Отпивам аз от погледа ти жаден,

безсмъртен вир на щастие и лек

за ненаситната ми жажда, безпощадна

за убийствения ми копнеж по теб.

Измивам аз лика си във косите

твоите коси, лози от красота

моят образ е изваян от от сълзите

на изгубена от теб мечта.

В последен дъх приемам те във мене

Последна глъдка от безмъртния поток

затварям те аз вътре, със мене ще те взема

да ме пазиш във последния ми брод.

Потеглям с теб към моя край

във търсене на щастие и мир,

във търсене на своя сладък рай,

където ще съм с теб. Ще пия там от тоя вир

Летя на облаци от мойто вчера,
но гледам все напред, натам
където своя сетен брот аз ще намеря
и всичко що намеря на тебе аз ще дам.

Разкъсани платна

Аз плавах век след век,

да стигна тук с разкъсани платна,

да видя теб, да намеря своя лек

за разбитото сърце и скъсани платна.

Платната няма да зашия аз.

Скъсани да бъдат за да знам,

че било е тежко някога тогаз,

когато плавал съм към тебе сам.

Така когато съм със теб

ще знам че стигнал съм във рай.

Ще помня всяка буря век след век

и всяка буря ще ме помни до безкрай.

Ще помни всяка буря онзи роб

на любовта, странника с разкъсани платна.

Ще помнят моя път, ще помнят моя зов,

ще помнят безграничната мечта.

Мечтах да стигна тук сега,

където щастието вечно ще гори;

да бъдем с теб прегърнати така;

в безкрайна нощ ще се целунем до зори.

Защото за да стигнеш своя бряг,

където да свалиш разкъсаните си платна,

ще трябва буря да запомни твоя бяг,

за да разказва после колко си щастлив сега.

Бурята

Преди да връхлетиш тъй бясно;

преди да дойдеш с трясък и със гръм;

преди да донесеш ти бурята е ясно.

Преди да се завихриш тихо е навън.

Сълзите губят се във бурята завихрена.

Сливат се със нея. Връщат се където са били.

Мечтите се размиват. Думите са замъглени

от прахта, която дигнали сте бурята и ти.

И всичко вече е безмислено.

Сълзите са безмислени, мечтите и страха,

че всичко ще остане от буря непокътнато,

че всичко тъй ще си замине във прахта.

Но бурята е нежна, ти я яздиш и я носиш

С нея идваш; не беда, а щастие вали.

Щастие ми носиш, щастие ти просиш,

но щастие ще трябва бурята да ти дари,

а бурята си ти.

Молбата

Дай ми сили да не спирам,

да се боря и да вярвам и да продължа

да я търся нея, без да я намирам;

да изричам истини, посрещнати с лъжа.

Дай ми смелост да я диря

да не спирам да я чакам, да снова

по земята и по пътя да оставя диря,

да я види и да дойде, която и да бъде тя.

Дай ми воля да си вярвам,

че ще види дирята ми тя и ще я запомни.

Да я види, да я разбере, да и повярва

и да дойде тук при мен, във нощите вековни.

Другото и сам ще го направя

дай ми само сила, смелост, воля и ме виж

или как с живота ще се справя

или как от лудост аз ще срещна своя бич.

Сълзата

Във нощния мрак обкован с тишина

остава шепотът нежен на ден.

Във нощния мрак ще отрониш сълза

скрита от всички, глуха и в плен.

Във нощната скръб ще откриеш утеха

спокойствие, удобство, наслада дори

в глухия мрак ще прогледнеш и ето

в сляпа тишина ме виждаш почти.

Във стара сълза от тебе отронена,

паднала с тътен на тихия път

ще видиш ти мене във мрака облечен,

ще сетиш ти пак на болка ревът.

Във тихата нощ ще откриеш мечтата,

която ти търсеше толкова дни.

Ще взираш се смаяно ти във сълзата

и ще виждаш ти всичко, нали?

Ще виждаш ти мене и тебе в сълзата

ще сешташ и болка и ярост и свян

ще питаш съзлата, във сълзи облята

старите сълзи, в които и аз бях облян.

Но късно ще е и сълзата ще крие

и ти ще я мразиш че все тъй мълчи.

И все пак ще знаеш и ще откриеш

че сълзата е просто нащто "преди".

Аз ли къде съм? Кой ли ме знае?

Само сълзата е спомен за мен.

Само в сълзата ти ще ме виждаш

в твоята най - глуха нощ

в твой най - тъмен ден.

Щастлив до безкрай

Жестоката рана,
бавно загаря.
Сълзите топят се.
Дъждът преваля.
Болката мре
не отговаря.
Животът ми връща се
Дъждът вече спря.

Раната няма я;
вече затворена.
Остнал е спомен
за болката веч
Сълзата последна
за тебе отронена
пада от мен
остава далеч.

Топлото идва тук
Светлото топли пак
Зная, че още
над мене ще бдиш,
но сетния звук
и светлия знак,
който ми пращаш
че мен ще следиш

ме топли,
ми свети,
изправяме сам
сълзите избърсвам,
потопни,
проклети;
поеман натам
По пътя си тръгвам.

Няма да търся
теб и мечтата,
която делихме.
Ще скитам отново
там по земята,
а ти там от горе
пази ме, пази ме.
Пази ме до гроба.

По пътя ще тръгна
но не да те търся.
За щастие знай
ще бродя навред.
И отново ще спра,
когато го видя.
Щастлив до безкрай
и за мен и за теб.

На Плами

Замина си, но оставаш тук при мен.
Свърши всичко, преди дори да почне.
Замина си деня; прекрасният ни ден
Удари твоя час, а моя явно не е точен.

Замина си, остави ме, предадох те;
пуснах да си идеш, впуснах се да бягам;
осатна само спомена, смеха ти и оковите
на спомена и на смеха ти. Страдам!

Напусна ме страстта ти, образа ти, вярата
със теб си тръгна карсотата, радостта.
Остана ми онази болка, тъпата и старата
По загубен близък. Разкъсва ми плътта.

Откъсна се от мен завинаги и безвъзвратно.
Свалихате от онзи мой пиадестал на страст
за да мога аз да те кача отново и обратно,
но по високо. Да възвърнеш свойта власт.

Свеща угасва вече, угасна и страха
за всичко незапочнато и свършило.
Сетната сълза пада с грохот във прахта
Започвам да церя сърцето си прекършено.

Прати ми ангел, дай ми пак кураж
да бъда себе си, какъвти ти избра
и нека ангелът да помни мигът наш
и нека ангелът, че те обичам е разбрал.

А спомена ще пазя, ще го сложа там при теб
на новия пиадестал. Във новото ти царство.
Ликът ти ще ме следва, ще бди тук занапред
и ще ме пази от бъдещи коварства.

И моля се да сетя пак лъчите на смеха
да видя образати в някой чужд човек.
На чуждия да кажа " обичам те" в нощта.
Но казвайки го, знай, че казвам го на теб.

Почивай в мир!

Поспри

Просто спри;

послушай малко;

остани.

Ше бъде жалко

да си тръгнеш.

Не.

Не говори.

Просто слушай;

спри.

Не казвай нищо;

просто остани.

Знам,

че късно е;

поспри.

Така за малко;

за последно

остани

Да те видя за последно.

Да целуна тези устни.

Просто стой;

почакай;

остани.

Почакай малко;

спри се;

да те видя за последно.

Стой;

моля;

обърни се;

знам;

ще е нередно

но поспри.

Погледни ме пак

да хвана погледа

да го пленя.

Дай ми знак

надеждица последна

остани така.

Поспри.

Постой.

Не казвай нищо;

каза вече;

чух те и разбирам всичко.

Но почакай.

Нека те погледам още малко

За да мога да запомня

този миг, и онзи и предишния;

почакай. Спри.

Целуни ме;

ей така последно;

нека се вселя във теб

и след това тръгни,

но знай, че тук съм;

вътре в теб

и няма да изляза;

ще ме носиш вечно ти.

О, аз съм вътре в теб отдавна

и ти си вътре в мен

но няма как да бъдем заедно

Затова.

Целуни ме.

И тръгни

да тръгна аз със тебе

вътре в теб.

Къс от сърцето

Къс ще откъсна,

вик ще отроня;

къс от сърцето ми, вик от душа.

Пръст ще разровя,

от гроб ще изкарам

моята черна и сляпа сътба.

Пръв аз ще тръгна

без да ме чакаш.

Ще тръгна към теб дори закъснял.

Ще дойда подире;

къс ти дарявам;

къс от сърцето ми, стон премалял.

Обич дарявам;

обич и ласка;

къс от сърцето ми, зов за любов.

Ти не отвръщай,

само ме слушай;

къс ти дарявам, от сърцето, суров.

Но ти не го взимай,

върни го при мен;

къс от сърцето ми, върни го обратно.

Върни го при мен

върни го в сърцето

да може то да обича теб по - необятно.

В търсене на щастието

Отново скитам в сенките вековни

на силуета си съм пленик, жалък роб

на мечтите и на пориви любовни

робувам, възвисяващ своя гроб.

Гроба ми е изкопан, ковчега ми отворен

очаква ме да спра да вярвам и снова

по черната земя, по пътя необходен,

и пътя да остане там над мен за вечността.

Но аз ще бродя, ще вървя и вярвам,

ще търся щастие, дори да ме довърши,

ще го намеря аз и няма да го пускам,

тогава ще съм жив и пътя ми ще свърши.

Ковчега ми ще се затвори, гръб ще ми обърна,

а пътя ще остане там зад мен, стаен,

но тъй ще знае, че пак при него ще се върна,

след щастието ще поема пак по пътя си смирен.

Поредно лято

Поредно лято си отива,

загубило се във дъжда.

Със него, любовта красива

тръгва мълчаливо тя.

Поредно лято се разделяма

отлъчени от себе сега,

лятото виновно е да бъдем заедно

и любовта е лятото ни, да.

Поредно сбогом се откъсва

от устните ми, сетили лъча

на лято и любов през пръсти

отива си със пясъка сега.

Дали?

Застанал съм отново сам, бездомен

на пътя очертан от моите мечти.

Застанал съм угрижен и разочарован,

угорчен от хората, отказвам се почти.

Отказвам се почти да вярвам,

че пак ще срещна нечий нежен глас,

застинал на някой кръстопът, там

и чакащ мене. А чакам ли го аз?

Дали гласа ще чуя вече?

Гласът на любовта, подкрепата, блена.

Дали ще сетя нежни устни нечии,

суздадени да се целуват без вина?

Дали ще срещна пак очите

на влюбена жена, загърбила страха,

че няма да намери никой във мечтите

и устните ще се загубят нецелунати във прахта?

Непонятно

Във сляпа нощ откъснат лъч

от спомена за светлината.

Във глуха скръб незнайна глъч

на някой губещ се във тишината.

Във леден свят запален плам

на обич, на студа на пук.

Във тъмен облак, блясък сам

на северна звезда поела все на юг.

Във остра болка тъп копнеж

за безболезнен свят, красив и друг.

Във чужда истина, моя си стремеж

към звездата поела пътя си на юг .

Във падението, тих възход

на щастие и истинска наслада.

Във кошмарите, реалния живот

избягал нощем без пощада.

Във мойто аз е нащо ние

въпроси отговорени, но неизречени

Във лъжата наща истина се крие.

Лежиме голи а сякаш сме облечени.

Непонятно е, но тъй разбирам.

Лежиш до мен, но си тъй далеко.

Усещам ти бодлите от коприна

Усещам тежеста на погледа ти леко.

Непонятно е, но тъй понятно.

Не съм за тебе само аз, а някой.

Просто някой, който те обича необятно,

но просто някой, бъдещ никой.

Ще идвам

Ще идвам късно, много късно
може би по - късно от ноща.
Тихо, тихо, може би на пръсти
ще идвам тук, ще нося светлина.

Ще идвам скришом, сам и буден.
Ще седна до леглото ти, ще бдя
над теб, кошмарите ще прокудя
Ще те пазя, скъпа, чак до сутринта.

А когато дойде сутринат ще тръгна.
Не ще остане помен тук от мен,
да мога утре вечер пак да се завърна.
Ще идвам тихо, от любовта пленен.

Нашата тъма

За кой ли път те търся тук до мене.

Ръка потегната във мрака към мираж.

Очи блуждаещи, търсещи смирение,

търсещи покоя твой, търсещи кураж.

Отново празното ме обладава.

Дупката расте докато те търся тук

и ако не те намеря знам ще съжалявам.

Сълзите ми напират като дъждове в олук.

За кой ли път се питам аз къде си?

къде ли скиташ че не идваш пак сама?

Къде ли си, във кой мечти проклети?

Кой ли те прегръща в нашата тъма?

Чакам те, жадувам те и търся те отдавна.

Ръка протягам и изтривам сетната сълза.

Сълзата пада с грохот и приветсва мойто пладне

Новото ми утро, като старото съмотно допълзя.

"Отново ли я чакаш?" утрото попита

"Отново ли си търсил нея? Пак ли не си спал?

Какво си причиняваш.?Все към пропаста залиташ?

Все към пропастта на твоя блян, неизгорял."

А аз се къпя в неговото слънце със усмивка,

умивам си очите в топлата му утринна зора

И някаква надежда вътре в мене бликва

А утрото видя ме, усмихна се и май разбра.

И аз отново тръгвам да те диря

да те търся, да разпитвам все за теб света.

За да стигна тук отново най подире.

И пак да те очаквам в нашата тъма.

Прощавай, любов

Довърши ме, любов.

Забий камата си прекрасна

във сърцето ми греховно.

забий я, със сърцето нека сраснат.

Пусни във мен своята отрова.

Пречисти ме, любов.

Пречисти ме, прероди ме,

спаси ме от мен, нека прогледна.

Разтопи във сърцето лютата зима.

Нека зимата бъде последна.

Не излизай, любов.

Искам винаги тук в мене да спиш.

Остини си тук вътре. Обладавай.

Аз ще те нося, а ти ще ме топлиш.

и ако аз те изпусна, прощавай.

Направи го, любов.

давай убий ме, срази ме

на обич да бъда аз жертва. Давай!

Довърши ме вече, от мен спаси ме.

И ако съм те обидил, прощавай.

Прощавай, любов.

Но давай. Покажими рая си вечен.

Отърви ме от тук, където не виждат.

Не знаят за теб, любов безконечна,

а само те плюят и мразят. Завиждат.

Прощавай, любов

Не мрази ме. Довърши ме.Убий ме.

И нека се свърши. И не забравяй:

Аз те обичам, любов. Довърши ме,

а за другите дето не виждат, прощавай.

Тъмното

Свеща догаря вече, вижда своя рай

пламъчето в кървав танц умира

танцува по лика ми, разлива се и край.

Тъмното царува, убило пламъка подире.

Тъмното приятно е , носи ми уют

във мислите ми, във мечтите, във съня.

Тъмнината необятна, пази ме от студ,

от мразта на нравите, неправдите в деня.

Във тъмното съм сам със мислите и с теб.

За теб си мисля във тъмното без свещ

Зашото ти си моя плам, душевния ми хляб.

храниш ме, във тъмното и в сън копнеещ.

За това обичам тъмното и теб да виждам

облечена във него, яхнала го да пристигаш

Свеща угасва, тъмното царуваа, идваш.

ръка протядаш, главата ми повдигаш .

А тъмното приклекнало е тука близо

и радва ни се, запушило устата на нощта.

Ни звук, ни пламък, ни дневните капризи.

Нашите капризи със пламъка горят.

А пламъка го няма и тъмното е тук

и аз съм с теб отново в тъмното сега,

а тъмното приклекнало е там без звук,

а пламъка го няма вече. Красота!

На Рени

Ако те погледна

знам ще ослепея.

Ако пък те чуя

знам ще оглушея.

Ако те целуна

знам ще онемея.

Ако те прегърна

ще осакатея.

Но защо съм аз

не съм ли тук

да те погледа

да те изслушам

да те целуна

да те прегърна

на себе си на пук.

Да ослепия,

да оглушея,

да онемея,

да осакатея,

и да знам

че аз и никой друг

е бил там,

сляп,

ням,

сакат

и глух,

но по - добър

и по - завършен

да умра без глас

без звук,

защото доживях

да ме довършиш

със магията си

и разбрах,

че цял живот

съм живял

за да ослепея,

да оглушея

да онемея,

да осакатея

и да бъда тук.

Ах, ние двамата

Целувките ти,

ах, тези парещите

откъснати от ада,

запалени от господ.

Горят ме без пощада .

Изкачват ме на връх

и ме стоварват с грохот

Прегръдката ти,

ах, да онази нежната.

Пристикаше се в мене

сякаш за последно,

все по - слини,

все по - близо,

аз влях се в теб,

ти вля се в мене

Погледа ти

ах, онзи необятния,

за който писал съм,

рисувал съм, крещял.

Като го видя

губя се, умирам.

Като го видя разбирам

за какво съм аз живял.

А ти,

ах, ти си всичко заедно.

Ти си старта и финала,

началото и край.

Така завършена

допълваш ме изцяло

Без теб живота

няма смисъл май.

И ние,

ах, ние двамата

ще се целунем, прегънем

и погледнем и стопим.

Ръка във моята вкопчи

към залеза да тръгнем.

Ах, ние двамата,

как хубаво звучи.

Ново вдъхновение

За кой ли път се въждам

в огледалото на мислите

въждам, спомени прииждат

от скръб са вече те изчистени.

За теб си мисля, но със умиление,

а не със старата любов изгубена

и сещам във гърдите си вълнение

не същото а ново, непринудено.

Аз вече спа и вече ям и те забравям

остават само уроците и поуките.

Гръб обърнал съм ти, продължавам

по пътя вечен, да онзи път на мъките.

Но не със мъка а с вълнението

ще вървя по него този път и зная

че постъпвам правилни, и ето

летя отново, към мечтите си, към рая.

И ти казвам за последно и за винаги

бъди щастлива, аз вече съм при друга

не те обичам вече, а другата ме тегли

към себе си, по - човечна, по - добра.

А ти върви, излизай ми от мислите

преди да се осетя искам да те няма,

друга те смени отдавна, по - чиста е

по - добра, от живота по - голяма.

И казвам ти аз сбогом, нищо не остана

за нас, имам друго някакво вълнение.

Ах, как е хубаво да обичаш по- добра жена.

Ах, как е хубаво да сетиш пак вдъхновение.

Не се променяй, остани си същата

Не се променяй, все същата бъди.

Не тръгвай ти да гониш времето.

Във ежедневието ти не се губи.

Не поемай на еднообразието бремето.

Остани си същата, онази щурата

която ме зарежда със надежда и заряд.

Не тръгвай, отдай се ти на бурята,

където моите мечти за тебе ще горят.

Не се променяй и не се отказвай

да ме топлиш и и да ме обичаш ти,

събрала мъдроста на времето във пазва,

събрала лудоста на деството в очи.

Остани си същата, онази милата,

която дава сили и кураж навред.

Остани жената открила в мене силата

да вървя и да не спирам, все напред.

Не се променяй, остани си същата

дори и да не е за мен, за който и да е.

Не се променяй, остани си същата

за да бъде по - добър светът със теб.

Сърце

Сърце откъснато от мене,

сърце завито във мъгла

сърце откъснато с стърчащи вени

сърце без кръв облечено в тъма.

Сърце проклето, без копнежи

сърце извадено на показ там

света да види,и той да го заклее даже,

че живее без светлина и плам.

Но ти ела, заший ми пак сърцето

ела и го накарай да се стопли пак

Заший го, запали го пак да свети.

Съблечи от него черния му мрак.

Ела, не го оставяй да загине

без кръв, без вени и без плам

Ела, обичай ме, и нека болката отниме.

и никога не ме оставяй със сърцето сам.

Че то коварно е и ми говори.

Иска своето от алчност и без страх.

Но ти ела, пусни любов във неговите двори

Преди да се превърне сърцето ми във прах.

Очакване

Застанал там намирам се случайно

на автогара мрачна с хора чужди

Хората са странни и така незнайни

и аз съм чужд и неща да се събуждам.

Стоя така безгрижно и очаквам

незнайното събитие в живота.

Очи във залеза отсреща аз изплаквам,

очакващ сякаш своята голгота.

Какво ли днес ще ми се случи?

Кого ли чакам, няма ли да закъснее?

Спирката ми как ли ще улучи,

а аз дали да го посрещна ще посмея?

Дали ще мога аз да го позная?

Дали пък той тук при мен ще слезе?

И че този е човека.Как ще зная?

Как ли ще го пусна във сърцето ми да влезе?

Незнам но чакам, може би на халост.

Може би не ще дочам тя да слезе тук

А може би тя вече слязла е за жалост,

а може би аз няма кой да чакам,

и може би нея ще я чака друг.

За тебе ли, Българио

За тебе ли се боря аз беспирно?

За тебе ли, Българио, умирам?

За тебе ли не ще стоя аз мирно,

а шепи в гробете ще навирам?

Там в черната земя с гробове

на нашите бащи проклети

от теб, заробила ги със окови

да скитат духовете им навеки.

За тебе ли, задето ни остави

да плюем, да роптаем и да дъвчем

съдбите си, блена си, нащте нрави.

Клети сме ний, проклети ще останем.

А ние те обичаме покорно.

Милеем за плътта ти с нейните гробове.

А ти оставаш ни да гнием тъй позорно

за чужда кауза, от свойте си топове.

Но не, не вярвам, ти не си виновна,

а хората, коита се обличат в тебе

за зла участ те виним, земя вековна,

не търсим в нас вината най - напреде.

Защото ти си майка и ни браниш

(поне опитваш се) от нас самите

а ние що, земята с кръв пак храним.

Кръвта ни българска тече ти по браздите.

За туй прощавай, земя неоценена

прощавай майко, за тебе аз умирам

съдбата си в ръцете си ще взема

съдбата българска, и смелост ще събирам.

Смелост ще ми трябва, хъс и вяра

вярата на дядо ми и брат ми и баща ми, стария.

Да изляза смел на историята на пангара

и след мене никой да не пита, за тебе ли, Българио.

Душата ми говори

Душата ми говори

със глас нечут, незнаен

Реди ми мислите, реди

живота ми от окаян.

Мечтите ми ме водят

към теб и все нагоре

гледам да те видя,

а душата ми говори.

Сърцето ми жадува

за тебе и за мрака

там дето ти царуваш

да видя царството ти чакам.

Душата ми говори

подканя ме да бягам

да стигна всичко аз ще сторя

ръце към теб протягам.

И гледам все нагоре

и бягам все нататък

Душата ми говори

за тебе и за пътя, кратък

Все нагоре гледам,

кога ли ще те видя.

пътя си преследвам

да стигна, да те целуна

и по-блажен да си отида.

Безименно

Във себе си губя се,

в тебе се търся

бял гълъб кацнал леко на клон.

Себе си питам,

във тебе се вслушвам

празничен звън след траурен стон.

От себе си вземам,

на тебе дарявам

свят във ръката ми свит.

От тебе отпивам

убийствено жаден

от тебе се храня, никога сит.

Мен ще погубя,

теб ще избавя

участ злокобна за вест по-добра.

Пръв ще застана

от кършум ще те браня

от огън и чума, от лед и вода.

Към тебе ме тегли

ти се не дърпай.

Запален си фар за мойта душа.

От фара ще скоча

живот ще довърша,

че достоен не е за тази жена.

Мила моя

Мила моя, обич моя.

Кой ти подари очите?

От кого открадна жар,

със която да ме палиш

да ме палят, тъй лъчите?

Мила моя обич моя.

Кой извая ти ръцете

да ме галиш и разтапяш

да събуждаш в мен поета

да разглабяш и сглобяваш?

Мила моя, обич моя.

Кой извеза ти косите?

Кой с венец те е дарил?

Венеца чист и неразплитан

венец от слънце, никой неоткрил.

Мила моя, обич моя.

Кой ли те дари с гласа ти

да ме гали, глас чудесен?

Думите ти бисерчета светли.

Глас жадуван, глас за песен.

Мила моя, обич моя.

Кой качи те там високо?

Ти не спираш там да грееш.

Там високо, но тъй близо.

Ръка протягам със копнеж.

Мила моя, обич моя.

Кой при мен те тъй допусна

да не мога да повярвам?

Пипна ли те аз истръпвам

видя ли те онемявам.

Мила моя, обич моя.

Който и да те е пратил

луд е, знай, че те е пуснал

тук при мене,аз видял и патил

ти тъй чиста, тъй направена изкусно.

Последният ми блян

Знайте ли, живота е покварен.

Харесаш го, обикнеш го дори.

А той ти бяга, смее се коварен

опъвасе, и знае своето, уви.

Дори да имаш цели три палата

снаха , звездица да те води сляп.

Във деня на вечната разплата

ще останеш бос, и гол без хляб.

Всички си отиваме еднакво.

Всеки вкочанен и с поглед див

устни и венци, обърнати обратно

цвете свито до трупът ти сив.

Но лъжа, не еднакво а различно

някой с мъки друг със жал.

Някой с чест и романтичност.

Други със въздишка, без печал.

Аз ли как желая да замина?

Ще ви кажа. Мислил съм. Разбрах.

Мирно искам да е мойто име.

Мирен да е сетният ми прах.

И на гроба ми да пише блага дума,

да отрони непознатия сълза.

Свещ да ми запали, паметника да целуне

и да тръгне по - познат в ноща.

Пътя пак

Събуждам се от сън, и пот изтривам.

Сънувах онзи път, пред мен стоящ.

До мен ти спиш, аз нежно те завивам.

Гледам те замислен, гледам те невзрящ.

Пак сещам се за пътя, знам че предстои.

Отново той ще чуе мойте стъпки. Пак

ще тръгна някъде. Ще оставя теб да спиш,

защото скитник съм, обречен съм на мрак.

Пътя зее там напред пред мен и тегли.

Вика ме. Аз липсвам му и той ме търси тук.

При теб. Завивам те.Целувам те. Потеглям

Ще тругна пак по пътя .Без плач. Без звук.

А ти не се променяй, от сън не се събуждай.

Ще се завърна пак при теб аз някой ден

онази обич във сърцето си недей прокужда.

Ще се завърна, когато пътя свърши с мен.

Почакай ме. Не ще замръкна пред вратата

аз на друга, не ще забравя те. Ще тичам чак.

Не ще съм с друга , ще посрещам сам зората

и един ден пак при теб ще се завърна. Пак.

В плен

Часовнокът отмери протяжно пак часът ,
във нощен мрак и студ, отново чакам сам
Затворен във себе си,лежа в затвор от плът
ръце протягам,тебе търся в окови окован.

Стоя на тъмно, сам, не чувам твоя глас
в килията на самотата ми във вечна плен
Затворен съм тук сам, посрещнал всеки час
в очакване да дойдеш, не идваш ти при мен.

И седанал тъй аз чакам, умислен в блян
да дойдеш чакам,сякаш вече векове наред
Вратата на затвора да отключиш и без свян,
окови да стошиш, оковите на вечен лед.

Но ти така не идваш, забравила си сякаш
за мен затворника обречен на свойта самота.
Забравила си мен сякаш, но аз ще чакам.
Ще чакам тук, и ще отброявам пак часа.

Животът

Аз скитал съм бездомен, гладен, жаден
светът видях, познах го и разбрах
не иска той пари, не богаството е важно
света ще те обича не богат, а сиромах.

Света не търси дребните монети,
груб неканен гост, просия нежалана.
Света обича простички сюжети
истории за обич, не за грошове събрани.

Историята помни тези, бедните, който
живеят за живота, умират най - сами.
На смъртен одър им затваря той очите
и вижда как никой близък не скърби.

Сълза не се пролива, стон не се откъсва
за мъртвия човечец, беден сиромах
защото той живял е,наживял се е тогава
и сега спокоен е, умрял е там без страх.

Да, той живя от всички най - достойно
не прати нокого по дявол да върви,
напротив, каза той всекиму спокойно
"Аз съм жив, човече , поживей и ти."

Последните му думи горят навред след него
"Живей. Не чакай другия да диша вместу теб.
Обичай себе си.Преследвай своята победа.
И когато дойде времето, умри като човек."

Остават думите, не негови, а нечии чужди,
че мъртвия, разбрал житейската си цел.
Живя живота си с желание, а не по нужда.
живя не до старта, а до последния предел.

Ето, това е любов!

Не помня аз вече,
май вчера се случи.
На странна картина свидетел аз бях
прегърнати бяха
момче и момиче
тя каза:"Обичам те", той каза й:"Ах!

Браво!Мерси!
Това е чудесно,
но лично аз даже не вярвам в любов.
Не карай ме днес
да ти кажа тъй лесно
"И Аз те обичам!" , не съм аз готов."

Тогава видях
нещо в нея се скърши
Сълзите в очите й, напираха във плен
тогава изчаках ги
там да превършат
и дръпнах го него, срещнах го с мен.

"Какво ти се случи?
Защо беше груб?
Как тъй ти не вярваш в любов та нали
целуваш
прегръщаш , а студ
и даряваш? Как може да кажеш мерси?

Та тя те обича,
а ти браво и казваш.
та тя се разплака. Боли я сега"
А той ми отвърна
" Хич не ми пука.
Аз даже не вярвам във любовта.

Та тази любов,
за която говориш
не е ли прост начин да вкараш жена във легло?
Нима си готов
ти с мене да спориш,
че има любов и тя е красива?Защо?"

"Защо ли?" - му казах -
" Защото я има
и тя не е начин да вкараш жена във легло.
Любовта е прекрасна.
Любовта е магия
И аз съм щастлив че я виждам, ето защо.

Виж я и ти,
ето я, плаче,
любов в лице на момиче и с плам
шом сетиш стрелата
на обич в сърцето
Света ще обходиш на вред. Ще си сам.

Ще ходиш
и няма да спираш
да тичаш към нея, ще бързаш към тук.
Тук да се върнеш
и така ще разбираш
че в грешка си бил, ще станеш ти друг.

А тя ще ти каже
във сълзи обляна
"Света ти обходи, сам, побелял.
къде е човека,
който не вярва
Най - после май ти любовта си разбрал."

А ти ще отвърнеш
"Да, тъй е, обичам.
Не вярвах. Останах без теб и сега
аз връщам се тук
в любов ти се вричам.
Обичам те.Никой не те е обичал така.""

Така че, обичай,
читателю верен.
Не смей се,невярващ със глас най - суров.
Света ще пребродиш
до гроба си черен,
но не сам, а с някой. Ето това е любов!

Завръщане след век

Когато се завърнеш у дома по пладне
челото ще измиеш там на старата чешма,
ще те побият тръпки, тъй познато хладни
ще сетиш ти липата със свежата й миризма.

Ще седнеш там на стълбите в зората,
както правеше ти някога. Помниш ли века
на младост, на безгрижия, там на стъпалата
седнал с жулки на коляно и праскова в ръка?

Ще бръкнеш в джоба си, цигара ще извадиш.
Ще пушиш, както онзи непокорен млад човек.
Ще друпнеш, ще вдишаш и ще се задавиш,
но не от задух, а от скръб по изминалия век.

Ще чуеш песен на петел, изпята вече, чута,
но мило ще ти стане, че не си я чувал ти
от отминалия век. Глава ще сложиш в скута
И ще заридаеш. Ще плачеш както никога преди.

След малко шум ще чуеш там отсреща.
Ръждата на брава ще те прегърне със звука
на спомена, как тежката врата открехваш
да се измъкнеш тайничко, в обятието на нощта.

И майка ти ще се покаже на вратата,
ще видиш силуета й, родил те преди век.
Стара, побеляла, но твоя,мила, тъй позната
ще каже:"Кой е?", а ти ще кажеш:"Свой човек".

Тогава тя ще те познае и ще се затича
"Синко, ти се върна " ще рече
Ще те прегърне, теб, големия, защото те обича.
Защото и след още век ще бъдеш нейното момче.

Тогава ти ще сетиш онзи спомен,
сякаш никога не тръгвал си от тук
Ще я целунеш, ще забравиш че си бил бездомен
не ще остане помен от отминалия век.

А тя не ще задава ти въпроси
за теб, за дните ти, където и да си живял.
Дали си скитал сам, дали от хората си просил.
С кого живял си. Как си отцелял.

А само ще помилва ти косите.
Ще срещне погледа ти свят видял.
Ще се усмихне, ще те целуне по очите
и ще те нахрани с хляб, познат и топъл, бял.

И най - подире ти ще и разкажеш
за неволите си, за страданията на големия човек.
А тя ще каже:"Милия. А колко ще останеш?"
А ти ще и отврънеш: "Най - малко цял век."

Където няма дъждове

От просяк по бездомен и от сирак по сам

стои ликът ми сив във огледалото отсреща.

Оклюмал, свити устни, зареян поглед там

към теб, към спомена за първата ни среща.

Беше март и всичко раждаше се отведнъж

отърсваше се пролетта от ласките на зимата.

Видях те там, под навеса, скрита от онзи дъжд

погледна ме, аз мокър, мисля си : "Това е тя

Да тя е. Онази дето зърнах вчера и се спрях

да взема въздух, разтърквайки невярващи очи

защото там пред мен стоеше ти и аз разбрах,

че теб съм търсил и най - после те открих.

Така ти чакаше мен под навес скрита

от дъжд, от времето, но и от хорските слова

защото красотата ти сияйна, девствена и чиста

за тях греховна е, по- красива от света.

Усмихна се, видя ме, помаха ми и аз видях

как нещо вътре в теб прокрадна се към мен

и нещото се вля в сърцето ми удари ме и, Ах

каза ми:" това е, от мене вече си пленен".

Незнам дали се влюбих там от пръв поглед

но знам че нещо се роди във мен тогава

Очите ти ме палеха, устните - изгаряха и лед

разтапяха в душата ми със ласкава жарава.

Не мръднахме от навеса цял ден, целувах те

а ти ме гледаше, пробиваше ме с поглед на дете

прегръщах те, ръце прокарвах през косите

А ти не спираше да шепнеш " Ти дойде.Ти дойде."

Нощта посреща ни прегърнати и мокри,

а навеса течеше все така,припяваш без глас

Ти пак ме гледаше, целуваше ме, гориш

от плам,от обич, от наслада и от страст.

Накрая каза ми: "Прекрасен си. Ще чакам тук

отново теб, под навеса пробит, донесал ни любов.

Ще доидеш ли пак утре?", а аз без звук

целунах те,прегърнах те и после тръгнах.

Незнаех че, те виждам за последно

във пролетния дъжд суров.

Сега стоя и спомени ме обладават

Спомени за срещата ни преди векове

и знам, че малко още ми остана

да бъда с теб, там горе, където няма дъждове.

Както преди

Брезите бели люлеят се във нощен танц.

С листа от пролетта дарени, от нежност те греят.

Почукват леко, на прозореца ми тихо, и ми пеят

песен за любов и за отминал мой романс.

Лежа в постелята си, гледам към тавана

на стаята ми, помнеща горещия ти дъх

лежа тук сам и търся те, търся онзи връх,

покорен преди години сякаш от нас двама.

Сълзи потичат по горящите ми бузи плавно

разливат се, от зимата останал сам порой

аз плача, лутам се макар и легнал и покой

аз търся в себе си и в стаята. Заспивам бавно.

Сънувам теб, облечена си в бяло, със розови венци.

Ти идваш, усмихваш ми се и ми говориш: "Скъпи,

прибрах се. Чакаш ли ме? Ето ме. Нощта настъпи.

Тук съм. Както винаги, както никога, както преди

"Сънувам - казвам си. "Това дали не е измама"

няварващ трия мокрите от скръб очи,

но ти си истинска, и влюбена. Мълчиш

и виждам те аз тъй. По - хубава награда няма .

Събуждам се облян във пот и още сълзи

и рея поглед зад прозореца там някъде, и диря

теб, любимата ми, но не те намирам и подире

сещам се - сънувал съм,

както винаги, както никога, както преди.

Отново слънцето събужда се и виждам как скърби.

Лежа отново. Спокоен съм. И аз не знам защо.

"Защо ли? - казвам си с насмешка- Защото

ще се върнеш утре вечер в мойта стая и в съня ми ти,

както винаги, както никога, както преди.

Конникът

Денят отива си там някъде зад хълма сив.

Не бързаше, изморил се бе от хорските молби,

а конникът бял яздеше своя расов кон, красив

към свойта гибел, без бойни викове, тръби.

Раздал се беше на света за нито пукнат грош

със чорлава коса, със книга, с опърпана одежда

сега той язди със своя бял жребец и с кош

отворен и помнещ тежест на раздадена надежда.

Светът го беше плюл но той остана верен

на себе си, на тях, на него и никому не поруга

раздаде себе си, надежда от своя кош верен

и яздеше към своята си участ със коня свой другар сега.

Препускаше му коня, без залък, от кога не бе нахранен

Краката му описвах предсмъртни кръгове, дъги

А конят на своя конник беше благодарен

че споделил бе той със него своите мечти.

И ето, с грохот конят строполява се в полето

със него конник бяла книга и кошът сив.

Умират двамата, горят им във агония нозете

от пътя мрачен, сив, но за конника красив.

Защото той изпълнил бе целта си свята

да каже някой докато е жив:

"Сполай ти, браво, не искаш ти разплата,

че спаси ме ти от мен, брате

и дадеми надежда от коша твой верен,сив.

Продавачът на мечти

Забързан свят и времето минават покрай мен.

Текат минутите и метрите към своя край.

Стоя пред вас, минаващи по улиците, тъй втрещен,

объркан, зачуден, измамен, огорчен.

Вървите вие днес тук с наведена глава.

Минавате през другия, изграждате стени

коне с капаци, магарета с кола

кола от бреме, мъка, скръб,загубени мечти.

Вървите вий по булеварда сив, жесток

събрал тъгата ви, рисува ви в амфаз

рисува ви на черно бял фон, на опърпан блок,

а по средата, учуден гледам всеки аз.

Стоя пред вас с протегнати ръце.

Раздавам себе си, утеха за душевния ви глад

А вие ми се смеете, невярваще - "Къде

- ме питате - "видял си ти безплатния обяд."

"Нали стоиш така разперил тез ръце пред нас"

ми казвате - "Не ти е чиста работата май.

Не вярваме че искрен си. Не искай тъй за вчас

да скочим ний в прегръдките ти , да срещнем своя край."

Та, ти сега предлагаш ни прегръдка без пари

А знаем ли какво ти дириш след това.

Прегърнем те, усмихнем се, и .....уви

забил си нож коварен, яростно в гърба."

"Не ти е чиста работата май" - мълвите вий така

не спирате, не вярвате във мойта доброта.

"Но хора" - казвам ви-"Спрете. Подавам ви ръка"

"Добре - обръща се един- ще видим тая работа сега."

Прегръща ме, по братски, силно и смирен

потупваме по братски по гърба

Но виждам как във следващ тук момент

пробождаме със братския си нож той грубо във гърба.

Навежда се над мен ухилен и обезумял.

"Видя ли" - казва. "Ето ти разплата"

"Убих те, братко аз преди ти да си успял,

Защото в днешно време, брат врак е той за брата."

И тъй аз виждам своя сетен брот и с тон

на песен аз тръгвам си от този свят без стон и без сълзи

убихте ме, не вярвахте на моя павилион

на желания, убихте вашия продавач на мечти.

Нощното небе

Поглеждаш с укор нощното небе,

изпъстрено със северни звезди.

Присмиваш се, и помниш онова момче

което взе от тебе твоите мечти

и обречете на нощното небе.

Загледана във нощното небе

мълвиш словата дали ти кураж:

"Ще бъда себе си. Ще забравя теб."

но губвят се словата във мираж,

облечен в нощното небе.

Пленена си от нощното небе

и питаш твоята звезда

"Къде объркахме нещата." - "Как къде?"-

отвръща тя

"В това че питаш нощното небе."

Разбираш отговора ти на нощното небе

И питаш се къде ли крил се бе досега

защото не във нощното небе

а във момчето трябваше да бъдеш влюбена сега.

А нощното небе ти се усмихва с лъч от топлина

"Видя ли"- казва ти със ветрен глас

"Не аз а той ще те обича.

Аз ще ти посоча пътя, а той ще ти е мил компас."

Откъсваш поглед от нощното небе.

усмихваш се и всичко ясно ти е изведнъж

ще се завърнеш ти при твоето момче

и ще го обичаш, както розата обича пролетния дъжд

там някъде под нощното небе.

Състезанието на живота

Улиците сиви пръгращат пътя наш,

приют за хора скитащи без цел.

Загледани в часовник- свой километраж,

забързани за там, зя някъде, за своя си предел.

Поели своя впряг на скръб и самота

препускаме без време, без дума и без звук.

Вървим на там, към свойта висота

измислена и свята не за нас а за някой друг.

Минаваме препятствия, изтриваме потта

ний бързаме да срещнем тази цел, преди

да бъдем изпреварени, съборени в прахта,

но не ний , а друг съдбата ни реди.

Да друг. ДА онзи, който бяга тук до нас

загърбил другия препуска той встрани

и би използвал всичко в този час

да те събори, дори и да не победи .

Да този другия ще бяга все зад нас

Ще тича не към финиш, а към твоя гръб,

защото днес по - важно е за нас

не победата, а да не загубим този път.

А другия втрещен в гърба ти мисли си сега

за същото, че ти си негов враг.

И никой не печели в таз игра.

и всеки пада в плен на неморален мрак.

Защото тук, сега и занапред

не ще спечелим в своята борба,

освен ако не се сплотим, със теб,

човекът, който тича тук до мен и дебне ми гърба.

Сън

Животът ми написан е на твойта длан.
Чета го с устни, следяго със ръка.
Докосвам кожата ти, от обич обладан
жадуващ теб, блестяща във ноща.

Съзирам нежният ти силует до мен
изваян от нежност на придошла река
Разбирам мислите ти, от тебе съм пленен
придърпвам те по - близо, слушай мойте слова

Животът ми написан е в очите ти.
Погледна ли ги, срещам в тях покой.
Палят ме с топлите си пролетни лъчи
А после ме гасят, с ласките на есенен порой.

Намирам себе си, с глава на твойта гръд
унесен в сладост и божествен сън.
Събуждаме трепетът на твойта плът
потръпваща не само от студът навън.

Притискам се до теб със всичка сила
Опитвам се да стопля теб, любимата жена
Но знам, че всъщнот мен ще стоплиш, мила
и ще ме топлиш с ласки докато умра.

Заспиваш тихо, усмихната и блага
с невинноста на мъничко дете
обгръщам те целувайки косите ти с налсада.
Ти си най - ценна за моето изстинало сърце.

Спиш до мен, така прекрасна и безценна
А аз се чудя, от къде се падна тази чест
да спиш до мен, щастлива, усмихтата и нежно
да усещам дъха ти галещ бузите ми с вкус на мед.

Кълна се. Никога не ще заспя сега
За да гледам нежността сбрана в теб
Не ще събудя те до края на света
А и след това, защото искам винаги да бъда с теб.

Ридание

Чети словата ми.
Видя ли себе си през моите очи,
усети ли музиката на сърцето ми.
Видя ли мен, стоящ пред себе си
невиждащ брод, но пишещ стих
за себе си и своите мечти.

Повярва ли ми.
Чух те как ридаеш и сумтиш.
За лудост ми говориш и за гняв
"Защо си тъжен?" - ми мълвиш
Защото, не разбираш. Не съм, ли прав?

Чуваш ли.
Чети. Виж ме. Разсъбличам се пред теб.
За тебе пиша, макар и да не те видях.
Теб, и себе си, и двамата напред
Където да сме заедно. На нашия любовен бряг

Недей.
Не се натъжавай за нещастния глупак.
Не плачи за мен. Не целя това.
Лудост и гняв горят във мен, и все пак
ти пиша без капчица тъга.

Да,правилно ме чу.
Не тъжа за теб и за себе си дори.
Вървя отново с вдигната глава
По хубав път аз знам ни предстои,
а той ще ни отведе отново до любовта.

Прочете ли, добре.
Скъсай писмото ми. Скрий го някъде сега.
Забрави ме. Забрави за моето ридание.
Животът ти ще разцъвти и пак ще чуеш радостта
Друг, по добър от мен ще усети твоето сияние.

Скъса ли го. Добре
Сега е време да се разделим.Зная.
Не казвай нищо. Късно е. Не ми се тръгва.
Но трябва. Знам. И аз все още те желая.
Хайде.Тръгвай. Не, ти първа.

Какво? Не искаш?
Но защо? Нима все още ме обичаш?
Какво? Не можеш да живееш ти без мен?
Разбира се, че винаги съм те обичал.
Липсваш ми Всеки божи ден, след ден.

И сега какво?
Нима ще бъда с теб отново?
Нима ще спиш отново на ръката ми сега.?
Разбира се че искам. Готово!
Оставам и ще те обичам от тук до края на света.

Бяг

Бягам
Облян във пот примесен със сълзи.
Минава хора с техните терзания,
копнежи, неволи и мечти
Не спирам.
Оставан верен на своето призвание
защото знам че всяко спиране боли
Продължавам
Броя минутите до другия ми кръстопът
Минавам хора, пътища и протегнати ръце
Сълзите ми горят
но бягам, изправен съм пред себе си на съд
Защото спрях. Забавих се. Незнаех накъде.
И тръгнах по самотен път.
Не спирам.
Защото знам, че спра ли ще остана тук.
А тук е сиво, мрачно и боли
Ще бягам. Няма да спра за миг напук
на себе си, на теб и на всеки друг.
Защото не искам да спра. И ти неискаш,
нали?

Нашия залез

Пореден залез виждам в твоите очи
Държа ръката ти, безмълвен и смирен
Цялото ми тяло от вълнение трепти
Щастлив съм, че споделяш залеза със мен.

Косите ти танцува в ритмите на бриза
Докосват бузите ми, а те горят от свян
Сърцето ми прескача сякаш в криза,
но прекрасна криза, облечена във блян.

Навеждам се по близо, спирам времето
и залеза се спира, да сияе там над нас
овпивам жадно от устните ти, за което
цял живот мечтах си, целувам те в захлас.

Отпивам щастие от страстните ти устни
Живея, тук, сега за този миг.
Заклевам се пред теб че няма да те пусна.
Ще те целувам вечно,устните и светлия ти лик.

Трепериш във ръцете ми смирена.
Настръхват косъмчетата по моя гръб.
Целувам буря, виелица опитомена
и на лудоста от обич виждам своя ръб.

Ще ме последваш ли във бездната на любовта?
Ще видя ли отново залеза във троите очи?
Ще целувам ли аз тялото ти както сега?
Ще виждам ли как желанието в теб блести?

А ти ми казваш, пияна от нежност и от страст
"Разбира се. Обичам те.Ще дойда И още как.
Ще падна с теб във бездната където ти и аз
ще бъдем заедно и залеза ще видя пак
във троите очи."