замръзнал в огледалото отпред.
Зареял се към спомена, как ти и аз,
стоим на връх света и гледаме навред.
Тогава сякаш имах всичко.
Нямах само силите да разбера,
че губя те, и всичко нелогично
ще се случи без дори да мога да го спра.
А сега се мразя вече, мила
мразя себе си и образа, своите лъжи.
Не които казах аз на тебе, нямаше такива,
а онези дето сам на себе си аз казах през сълзи.
Да онези дето ги изрекох в мрака
за да заобиколя аз хребета пред мен,
защото отговор от хребета не можех аз да чакам
и той реши да вкара мрака в моя ден.
А в хребета е моята любов.
Питах го дали за тебе ще е тя, а той
се смя, мълча пред мен, суров.
Аз своята любов прибрах в душевния порой.
Сега стоя отново сам, пиян без вино,
сляп, но виждам теб, ням, но в себе си крещя
отговорите ги знам, но вече май е късно,
защото хребета зад мен е, и мрака между нас.
Но мрака не закрива спомена за тебе,
а само кара ме да виждам как стойш пред мен;
кара ме отново да се давя във очите ти в забвение
и името ти да изричам от онази стара болка опиянен.
Така е, всеки има свойто вчера, мила.
Някой крие го, а друг се мъчи да го победи,
а мойто ме преследва, разкъсва ме безсилен
и името ти шепне преди да ме довърши
очите ти рисува в мен за вечни...
дълги...
мрачни...
трежки дни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар