За тебе ли, Българио, умирам?
За тебе ли не ще стоя аз мирно,
а шепи в гробете ще навирам?
Там в черната земя с гробове
на нашите бащи проклети
от теб, заробила ги със окови
да скитат духовете им навеки.
За тебе ли, задето ни остави
да плюем, да роптаем и да дъвчем
съдбите си, блена си, нащте нрави.
Клети сме ний, проклети ще останем.
А ние те обичаме покорно.
Милеем за плътта ти с нейните гробове.
А ти оставаш ни да гнием тъй позорно
за чужда кауза, от свойте си топове.
Но не, не вярвам, ти не си виновна,
а хората, коита се обличат в тебе
за зла участ те виним, земя вековна,
не търсим в нас вината най - напреде.
Защото ти си майка и ни браниш
(поне опитваш се) от нас самите
а ние що, земята с кръв пак храним.
Кръвта ни българска тече ти по браздите.
За туй прощавай, земя неоценена
прощавай майко, за тебе аз умирам
съдбата си в ръцете си ще взема
съдбата българска, и смелост ще събирам.
Смелост ще ми трябва, хъс и вяра
вярата на дядо ми и брат ми и баща ми, стария.
Да изляза смел на историята на пангара
и след мене никой да не пита, за тебе ли, Българио.
Няма коментари:
Публикуване на коментар