Конникът

Денят отива си там някъде зад хълма сив.

Не бързаше, изморил се бе от хорските молби,

а конникът бял яздеше своя расов кон, красив

към свойта гибел, без бойни викове, тръби.

Раздал се беше на света за нито пукнат грош

със чорлава коса, със книга, с опърпана одежда

сега той язди със своя бял жребец и с кош

отворен и помнещ тежест на раздадена надежда.

Светът го беше плюл но той остана верен

на себе си, на тях, на него и никому не поруга

раздаде себе си, надежда от своя кош верен

и яздеше към своята си участ със коня свой другар сега.

Препускаше му коня, без залък, от кога не бе нахранен

Краката му описвах предсмъртни кръгове, дъги

А конят на своя конник беше благодарен

че споделил бе той със него своите мечти.

И ето, с грохот конят строполява се в полето

със него конник бяла книга и кошът сив.

Умират двамата, горят им във агония нозете

от пътя мрачен, сив, но за конника красив.

Защото той изпълнил бе целта си свята

да каже някой докато е жив:

"Сполай ти, браво, не искаш ти разплата,

че спаси ме ти от мен, брате

и дадеми надежда от коша твой верен,сив.