С листа от пролетта дарени, от нежност те греят.
Почукват леко, на прозореца ми тихо, и ми пеят
песен за любов и за отминал мой романс.
Лежа в постелята си, гледам към тавана
на стаята ми, помнеща горещия ти дъх
лежа тук сам и търся те, търся онзи връх,
покорен преди години сякаш от нас двама.
Сълзи потичат по горящите ми бузи плавно
разливат се, от зимата останал сам порой
аз плача, лутам се макар и легнал и покой
аз търся в себе си и в стаята. Заспивам бавно.
Сънувам теб, облечена си в бяло, със розови венци.
Ти идваш, усмихваш ми се и ми говориш: "Скъпи,
прибрах се. Чакаш ли ме? Ето ме. Нощта настъпи.
Тук съм. Както винаги, както никога, както преди
"Сънувам - казвам си. "Това дали не е измама"
няварващ трия мокрите от скръб очи,
но ти си истинска, и влюбена. Мълчиш
и виждам те аз тъй. По - хубава награда няма .
Събуждам се облян във пот и още сълзи
и рея поглед зад прозореца там някъде, и диря
теб, любимата ми, но не те намирам и подире
сещам се - сънувал съм,
както винаги, както никога, както преди.
Отново слънцето събужда се и виждам как скърби.
Лежа отново. Спокоен съм. И аз не знам защо.
"Защо ли? - казвам си с насмешка- Защото
ще се върнеш утре вечер в мойта стая и в съня ми ти,
както винаги, както никога, както преди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар