Нашата тъма

За кой ли път те търся тук до мене.

Ръка потегната във мрака към мираж.

Очи блуждаещи, търсещи смирение,

търсещи покоя твой, търсещи кураж.

Отново празното ме обладава.

Дупката расте докато те търся тук

и ако не те намеря знам ще съжалявам.

Сълзите ми напират като дъждове в олук.

За кой ли път се питам аз къде си?

къде ли скиташ че не идваш пак сама?

Къде ли си, във кой мечти проклети?

Кой ли те прегръща в нашата тъма?

Чакам те, жадувам те и търся те отдавна.

Ръка протягам и изтривам сетната сълза.

Сълзата пада с грохот и приветсва мойто пладне

Новото ми утро, като старото съмотно допълзя.

"Отново ли я чакаш?" утрото попита

"Отново ли си търсил нея? Пак ли не си спал?

Какво си причиняваш.?Все към пропаста залиташ?

Все към пропастта на твоя блян, неизгорял."

А аз се къпя в неговото слънце със усмивка,

умивам си очите в топлата му утринна зора

И някаква надежда вътре в мене бликва

А утрото видя ме, усмихна се и май разбра.

И аз отново тръгвам да те диря

да те търся, да разпитвам все за теб света.

За да стигна тук отново най подире.

И пак да те очаквам в нашата тъма.

Прощавай, любов

Довърши ме, любов.

Забий камата си прекрасна

във сърцето ми греховно.

забий я, със сърцето нека сраснат.

Пусни във мен своята отрова.

Пречисти ме, любов.

Пречисти ме, прероди ме,

спаси ме от мен, нека прогледна.

Разтопи във сърцето лютата зима.

Нека зимата бъде последна.

Не излизай, любов.

Искам винаги тук в мене да спиш.

Остини си тук вътре. Обладавай.

Аз ще те нося, а ти ще ме топлиш.

и ако аз те изпусна, прощавай.

Направи го, любов.

давай убий ме, срази ме

на обич да бъда аз жертва. Давай!

Довърши ме вече, от мен спаси ме.

И ако съм те обидил, прощавай.

Прощавай, любов.

Но давай. Покажими рая си вечен.

Отърви ме от тук, където не виждат.

Не знаят за теб, любов безконечна,

а само те плюят и мразят. Завиждат.

Прощавай, любов

Не мрази ме. Довърши ме.Убий ме.

И нека се свърши. И не забравяй:

Аз те обичам, любов. Довърши ме,

а за другите дето не виждат, прощавай.

Тъмното

Свеща догаря вече, вижда своя рай

пламъчето в кървав танц умира

танцува по лика ми, разлива се и край.

Тъмното царува, убило пламъка подире.

Тъмното приятно е , носи ми уют

във мислите ми, във мечтите, във съня.

Тъмнината необятна, пази ме от студ,

от мразта на нравите, неправдите в деня.

Във тъмното съм сам със мислите и с теб.

За теб си мисля във тъмното без свещ

Зашото ти си моя плам, душевния ми хляб.

храниш ме, във тъмното и в сън копнеещ.

За това обичам тъмното и теб да виждам

облечена във него, яхнала го да пристигаш

Свеща угасва, тъмното царуваа, идваш.

ръка протядаш, главата ми повдигаш .

А тъмното приклекнало е тука близо

и радва ни се, запушило устата на нощта.

Ни звук, ни пламък, ни дневните капризи.

Нашите капризи със пламъка горят.

А пламъка го няма и тъмното е тук

и аз съм с теб отново в тъмното сега,

а тъмното приклекнало е там без звук,

а пламъка го няма вече. Красота!

На Рени

Ако те погледна

знам ще ослепея.

Ако пък те чуя

знам ще оглушея.

Ако те целуна

знам ще онемея.

Ако те прегърна

ще осакатея.

Но защо съм аз

не съм ли тук

да те погледа

да те изслушам

да те целуна

да те прегърна

на себе си на пук.

Да ослепия,

да оглушея,

да онемея,

да осакатея,

и да знам

че аз и никой друг

е бил там,

сляп,

ням,

сакат

и глух,

но по - добър

и по - завършен

да умра без глас

без звук,

защото доживях

да ме довършиш

със магията си

и разбрах,

че цял живот

съм живял

за да ослепея,

да оглушея

да онемея,

да осакатея

и да бъда тук.

Ах, ние двамата

Целувките ти,

ах, тези парещите

откъснати от ада,

запалени от господ.

Горят ме без пощада .

Изкачват ме на връх

и ме стоварват с грохот

Прегръдката ти,

ах, да онази нежната.

Пристикаше се в мене

сякаш за последно,

все по - слини,

все по - близо,

аз влях се в теб,

ти вля се в мене

Погледа ти

ах, онзи необятния,

за който писал съм,

рисувал съм, крещял.

Като го видя

губя се, умирам.

Като го видя разбирам

за какво съм аз живял.

А ти,

ах, ти си всичко заедно.

Ти си старта и финала,

началото и край.

Така завършена

допълваш ме изцяло

Без теб живота

няма смисъл май.

И ние,

ах, ние двамата

ще се целунем, прегънем

и погледнем и стопим.

Ръка във моята вкопчи

към залеза да тръгнем.

Ах, ние двамата,

как хубаво звучи.

Ново вдъхновение

За кой ли път се въждам

в огледалото на мислите

въждам, спомени прииждат

от скръб са вече те изчистени.

За теб си мисля, но със умиление,

а не със старата любов изгубена

и сещам във гърдите си вълнение

не същото а ново, непринудено.

Аз вече спа и вече ям и те забравям

остават само уроците и поуките.

Гръб обърнал съм ти, продължавам

по пътя вечен, да онзи път на мъките.

Но не със мъка а с вълнението

ще вървя по него този път и зная

че постъпвам правилни, и ето

летя отново, към мечтите си, към рая.

И ти казвам за последно и за винаги

бъди щастлива, аз вече съм при друга

не те обичам вече, а другата ме тегли

към себе си, по - човечна, по - добра.

А ти върви, излизай ми от мислите

преди да се осетя искам да те няма,

друга те смени отдавна, по - чиста е

по - добра, от живота по - голяма.

И казвам ти аз сбогом, нищо не остана

за нас, имам друго някакво вълнение.

Ах, как е хубаво да обичаш по- добра жена.

Ах, как е хубаво да сетиш пак вдъхновение.

Не се променяй, остани си същата

Не се променяй, все същата бъди.

Не тръгвай ти да гониш времето.

Във ежедневието ти не се губи.

Не поемай на еднообразието бремето.

Остани си същата, онази щурата

която ме зарежда със надежда и заряд.

Не тръгвай, отдай се ти на бурята,

където моите мечти за тебе ще горят.

Не се променяй и не се отказвай

да ме топлиш и и да ме обичаш ти,

събрала мъдроста на времето във пазва,

събрала лудоста на деството в очи.

Остани си същата, онази милата,

която дава сили и кураж навред.

Остани жената открила в мене силата

да вървя и да не спирам, все напред.

Не се променяй, остани си същата

дори и да не е за мен, за който и да е.

Не се променяй, остани си същата

за да бъде по - добър светът със теб.

Сърце

Сърце откъснато от мене,

сърце завито във мъгла

сърце откъснато с стърчащи вени

сърце без кръв облечено в тъма.

Сърце проклето, без копнежи

сърце извадено на показ там

света да види,и той да го заклее даже,

че живее без светлина и плам.

Но ти ела, заший ми пак сърцето

ела и го накарай да се стопли пак

Заший го, запали го пак да свети.

Съблечи от него черния му мрак.

Ела, не го оставяй да загине

без кръв, без вени и без плам

Ела, обичай ме, и нека болката отниме.

и никога не ме оставяй със сърцето сам.

Че то коварно е и ми говори.

Иска своето от алчност и без страх.

Но ти ела, пусни любов във неговите двори

Преди да се превърне сърцето ми във прах.

Очакване

Застанал там намирам се случайно

на автогара мрачна с хора чужди

Хората са странни и така незнайни

и аз съм чужд и неща да се събуждам.

Стоя така безгрижно и очаквам

незнайното събитие в живота.

Очи във залеза отсреща аз изплаквам,

очакващ сякаш своята голгота.

Какво ли днес ще ми се случи?

Кого ли чакам, няма ли да закъснее?

Спирката ми как ли ще улучи,

а аз дали да го посрещна ще посмея?

Дали ще мога аз да го позная?

Дали пък той тук при мен ще слезе?

И че този е човека.Как ще зная?

Как ли ще го пусна във сърцето ми да влезе?

Незнам но чакам, може би на халост.

Може би не ще дочам тя да слезе тук

А може би тя вече слязла е за жалост,

а може би аз няма кой да чакам,

и може би нея ще я чака друг.

За тебе ли, Българио

За тебе ли се боря аз беспирно?

За тебе ли, Българио, умирам?

За тебе ли не ще стоя аз мирно,

а шепи в гробете ще навирам?

Там в черната земя с гробове

на нашите бащи проклети

от теб, заробила ги със окови

да скитат духовете им навеки.

За тебе ли, задето ни остави

да плюем, да роптаем и да дъвчем

съдбите си, блена си, нащте нрави.

Клети сме ний, проклети ще останем.

А ние те обичаме покорно.

Милеем за плътта ти с нейните гробове.

А ти оставаш ни да гнием тъй позорно

за чужда кауза, от свойте си топове.

Но не, не вярвам, ти не си виновна,

а хората, коита се обличат в тебе

за зла участ те виним, земя вековна,

не търсим в нас вината най - напреде.

Защото ти си майка и ни браниш

(поне опитваш се) от нас самите

а ние що, земята с кръв пак храним.

Кръвта ни българска тече ти по браздите.

За туй прощавай, земя неоценена

прощавай майко, за тебе аз умирам

съдбата си в ръцете си ще взема

съдбата българска, и смелост ще събирам.

Смелост ще ми трябва, хъс и вяра

вярата на дядо ми и брат ми и баща ми, стария.

Да изляза смел на историята на пангара

и след мене никой да не пита, за тебе ли, Българио.

Душата ми говори

Душата ми говори

със глас нечут, незнаен

Реди ми мислите, реди

живота ми от окаян.

Мечтите ми ме водят

към теб и все нагоре

гледам да те видя,

а душата ми говори.

Сърцето ми жадува

за тебе и за мрака

там дето ти царуваш

да видя царството ти чакам.

Душата ми говори

подканя ме да бягам

да стигна всичко аз ще сторя

ръце към теб протягам.

И гледам все нагоре

и бягам все нататък

Душата ми говори

за тебе и за пътя, кратък

Все нагоре гледам,

кога ли ще те видя.

пътя си преследвам

да стигна, да те целуна

и по-блажен да си отида.

Безименно

Във себе си губя се,

в тебе се търся

бял гълъб кацнал леко на клон.

Себе си питам,

във тебе се вслушвам

празничен звън след траурен стон.

От себе си вземам,

на тебе дарявам

свят във ръката ми свит.

От тебе отпивам

убийствено жаден

от тебе се храня, никога сит.

Мен ще погубя,

теб ще избавя

участ злокобна за вест по-добра.

Пръв ще застана

от кършум ще те браня

от огън и чума, от лед и вода.

Към тебе ме тегли

ти се не дърпай.

Запален си фар за мойта душа.

От фара ще скоча

живот ще довърша,

че достоен не е за тази жена.

Мила моя

Мила моя, обич моя.

Кой ти подари очите?

От кого открадна жар,

със която да ме палиш

да ме палят, тъй лъчите?

Мила моя обич моя.

Кой извая ти ръцете

да ме галиш и разтапяш

да събуждаш в мен поета

да разглабяш и сглобяваш?

Мила моя, обич моя.

Кой извеза ти косите?

Кой с венец те е дарил?

Венеца чист и неразплитан

венец от слънце, никой неоткрил.

Мила моя, обич моя.

Кой ли те дари с гласа ти

да ме гали, глас чудесен?

Думите ти бисерчета светли.

Глас жадуван, глас за песен.

Мила моя, обич моя.

Кой качи те там високо?

Ти не спираш там да грееш.

Там високо, но тъй близо.

Ръка протягам със копнеж.

Мила моя, обич моя.

Кой при мен те тъй допусна

да не мога да повярвам?

Пипна ли те аз истръпвам

видя ли те онемявам.

Мила моя, обич моя.

Който и да те е пратил

луд е, знай, че те е пуснал

тук при мене,аз видял и патил

ти тъй чиста, тъй направена изкусно.

Последният ми блян

Знайте ли, живота е покварен.

Харесаш го, обикнеш го дори.

А той ти бяга, смее се коварен

опъвасе, и знае своето, уви.

Дори да имаш цели три палата

снаха , звездица да те води сляп.

Във деня на вечната разплата

ще останеш бос, и гол без хляб.

Всички си отиваме еднакво.

Всеки вкочанен и с поглед див

устни и венци, обърнати обратно

цвете свито до трупът ти сив.

Но лъжа, не еднакво а различно

някой с мъки друг със жал.

Някой с чест и романтичност.

Други със въздишка, без печал.

Аз ли как желая да замина?

Ще ви кажа. Мислил съм. Разбрах.

Мирно искам да е мойто име.

Мирен да е сетният ми прах.

И на гроба ми да пише блага дума,

да отрони непознатия сълза.

Свещ да ми запали, паметника да целуне

и да тръгне по - познат в ноща.

Пътя пак

Събуждам се от сън, и пот изтривам.

Сънувах онзи път, пред мен стоящ.

До мен ти спиш, аз нежно те завивам.

Гледам те замислен, гледам те невзрящ.

Пак сещам се за пътя, знам че предстои.

Отново той ще чуе мойте стъпки. Пак

ще тръгна някъде. Ще оставя теб да спиш,

защото скитник съм, обречен съм на мрак.

Пътя зее там напред пред мен и тегли.

Вика ме. Аз липсвам му и той ме търси тук.

При теб. Завивам те.Целувам те. Потеглям

Ще тругна пак по пътя .Без плач. Без звук.

А ти не се променяй, от сън не се събуждай.

Ще се завърна пак при теб аз някой ден

онази обич във сърцето си недей прокужда.

Ще се завърна, когато пътя свърши с мен.

Почакай ме. Не ще замръкна пред вратата

аз на друга, не ще забравя те. Ще тичам чак.

Не ще съм с друга , ще посрещам сам зората

и един ден пак при теб ще се завърна. Пак.

В плен

Часовнокът отмери протяжно пак часът ,
във нощен мрак и студ, отново чакам сам
Затворен във себе си,лежа в затвор от плът
ръце протягам,тебе търся в окови окован.

Стоя на тъмно, сам, не чувам твоя глас
в килията на самотата ми във вечна плен
Затворен съм тук сам, посрещнал всеки час
в очакване да дойдеш, не идваш ти при мен.

И седанал тъй аз чакам, умислен в блян
да дойдеш чакам,сякаш вече векове наред
Вратата на затвора да отключиш и без свян,
окови да стошиш, оковите на вечен лед.

Но ти така не идваш, забравила си сякаш
за мен затворника обречен на свойта самота.
Забравила си мен сякаш, но аз ще чакам.
Ще чакам тук, и ще отброявам пак часа.

Животът

Аз скитал съм бездомен, гладен, жаден
светът видях, познах го и разбрах
не иска той пари, не богаството е важно
света ще те обича не богат, а сиромах.

Света не търси дребните монети,
груб неканен гост, просия нежалана.
Света обича простички сюжети
истории за обич, не за грошове събрани.

Историята помни тези, бедните, който
живеят за живота, умират най - сами.
На смъртен одър им затваря той очите
и вижда как никой близък не скърби.

Сълза не се пролива, стон не се откъсва
за мъртвия човечец, беден сиромах
защото той живял е,наживял се е тогава
и сега спокоен е, умрял е там без страх.

Да, той живя от всички най - достойно
не прати нокого по дявол да върви,
напротив, каза той всекиму спокойно
"Аз съм жив, човече , поживей и ти."

Последните му думи горят навред след него
"Живей. Не чакай другия да диша вместу теб.
Обичай себе си.Преследвай своята победа.
И когато дойде времето, умри като човек."

Остават думите, не негови, а нечии чужди,
че мъртвия, разбрал житейската си цел.
Живя живота си с желание, а не по нужда.
живя не до старта, а до последния предел.

Ето, това е любов!

Не помня аз вече,
май вчера се случи.
На странна картина свидетел аз бях
прегърнати бяха
момче и момиче
тя каза:"Обичам те", той каза й:"Ах!

Браво!Мерси!
Това е чудесно,
но лично аз даже не вярвам в любов.
Не карай ме днес
да ти кажа тъй лесно
"И Аз те обичам!" , не съм аз готов."

Тогава видях
нещо в нея се скърши
Сълзите в очите й, напираха във плен
тогава изчаках ги
там да превършат
и дръпнах го него, срещнах го с мен.

"Какво ти се случи?
Защо беше груб?
Как тъй ти не вярваш в любов та нали
целуваш
прегръщаш , а студ
и даряваш? Как може да кажеш мерси?

Та тя те обича,
а ти браво и казваш.
та тя се разплака. Боли я сега"
А той ми отвърна
" Хич не ми пука.
Аз даже не вярвам във любовта.

Та тази любов,
за която говориш
не е ли прост начин да вкараш жена във легло?
Нима си готов
ти с мене да спориш,
че има любов и тя е красива?Защо?"

"Защо ли?" - му казах -
" Защото я има
и тя не е начин да вкараш жена във легло.
Любовта е прекрасна.
Любовта е магия
И аз съм щастлив че я виждам, ето защо.

Виж я и ти,
ето я, плаче,
любов в лице на момиче и с плам
шом сетиш стрелата
на обич в сърцето
Света ще обходиш на вред. Ще си сам.

Ще ходиш
и няма да спираш
да тичаш към нея, ще бързаш към тук.
Тук да се върнеш
и така ще разбираш
че в грешка си бил, ще станеш ти друг.

А тя ще ти каже
във сълзи обляна
"Света ти обходи, сам, побелял.
къде е човека,
който не вярва
Най - после май ти любовта си разбрал."

А ти ще отвърнеш
"Да, тъй е, обичам.
Не вярвах. Останах без теб и сега
аз връщам се тук
в любов ти се вричам.
Обичам те.Никой не те е обичал така.""

Така че, обичай,
читателю верен.
Не смей се,невярващ със глас най - суров.
Света ще пребродиш
до гроба си черен,
но не сам, а с някой. Ето това е любов!