Завръщане след век

Когато се завърнеш у дома по пладне
челото ще измиеш там на старата чешма,
ще те побият тръпки, тъй познато хладни
ще сетиш ти липата със свежата й миризма.

Ще седнеш там на стълбите в зората,
както правеше ти някога. Помниш ли века
на младост, на безгрижия, там на стъпалата
седнал с жулки на коляно и праскова в ръка?

Ще бръкнеш в джоба си, цигара ще извадиш.
Ще пушиш, както онзи непокорен млад човек.
Ще друпнеш, ще вдишаш и ще се задавиш,
но не от задух, а от скръб по изминалия век.

Ще чуеш песен на петел, изпята вече, чута,
но мило ще ти стане, че не си я чувал ти
от отминалия век. Глава ще сложиш в скута
И ще заридаеш. Ще плачеш както никога преди.

След малко шум ще чуеш там отсреща.
Ръждата на брава ще те прегърне със звука
на спомена, как тежката врата открехваш
да се измъкнеш тайничко, в обятието на нощта.

И майка ти ще се покаже на вратата,
ще видиш силуета й, родил те преди век.
Стара, побеляла, но твоя,мила, тъй позната
ще каже:"Кой е?", а ти ще кажеш:"Свой човек".

Тогава тя ще те познае и ще се затича
"Синко, ти се върна " ще рече
Ще те прегърне, теб, големия, защото те обича.
Защото и след още век ще бъдеш нейното момче.

Тогава ти ще сетиш онзи спомен,
сякаш никога не тръгвал си от тук
Ще я целунеш, ще забравиш че си бил бездомен
не ще остане помен от отминалия век.

А тя не ще задава ти въпроси
за теб, за дните ти, където и да си живял.
Дали си скитал сам, дали от хората си просил.
С кого живял си. Как си отцелял.

А само ще помилва ти косите.
Ще срещне погледа ти свят видял.
Ще се усмихне, ще те целуне по очите
и ще те нахрани с хляб, познат и топъл, бял.

И най - подире ти ще и разкажеш
за неволите си, за страданията на големия човек.
А тя ще каже:"Милия. А колко ще останеш?"
А ти ще и отврънеш: "Най - малко цял век."

Където няма дъждове

От просяк по бездомен и от сирак по сам

стои ликът ми сив във огледалото отсреща.

Оклюмал, свити устни, зареян поглед там

към теб, към спомена за първата ни среща.

Беше март и всичко раждаше се отведнъж

отърсваше се пролетта от ласките на зимата.

Видях те там, под навеса, скрита от онзи дъжд

погледна ме, аз мокър, мисля си : "Това е тя

Да тя е. Онази дето зърнах вчера и се спрях

да взема въздух, разтърквайки невярващи очи

защото там пред мен стоеше ти и аз разбрах,

че теб съм търсил и най - после те открих.

Така ти чакаше мен под навес скрита

от дъжд, от времето, но и от хорските слова

защото красотата ти сияйна, девствена и чиста

за тях греховна е, по- красива от света.

Усмихна се, видя ме, помаха ми и аз видях

как нещо вътре в теб прокрадна се към мен

и нещото се вля в сърцето ми удари ме и, Ах

каза ми:" това е, от мене вече си пленен".

Незнам дали се влюбих там от пръв поглед

но знам че нещо се роди във мен тогава

Очите ти ме палеха, устните - изгаряха и лед

разтапяха в душата ми със ласкава жарава.

Не мръднахме от навеса цял ден, целувах те

а ти ме гледаше, пробиваше ме с поглед на дете

прегръщах те, ръце прокарвах през косите

А ти не спираше да шепнеш " Ти дойде.Ти дойде."

Нощта посреща ни прегърнати и мокри,

а навеса течеше все така,припяваш без глас

Ти пак ме гледаше, целуваше ме, гориш

от плам,от обич, от наслада и от страст.

Накрая каза ми: "Прекрасен си. Ще чакам тук

отново теб, под навеса пробит, донесал ни любов.

Ще доидеш ли пак утре?", а аз без звук

целунах те,прегърнах те и после тръгнах.

Незнаех че, те виждам за последно

във пролетния дъжд суров.

Сега стоя и спомени ме обладават

Спомени за срещата ни преди векове

и знам, че малко още ми остана

да бъда с теб, там горе, където няма дъждове.

Както преди

Брезите бели люлеят се във нощен танц.

С листа от пролетта дарени, от нежност те греят.

Почукват леко, на прозореца ми тихо, и ми пеят

песен за любов и за отминал мой романс.

Лежа в постелята си, гледам към тавана

на стаята ми, помнеща горещия ти дъх

лежа тук сам и търся те, търся онзи връх,

покорен преди години сякаш от нас двама.

Сълзи потичат по горящите ми бузи плавно

разливат се, от зимата останал сам порой

аз плача, лутам се макар и легнал и покой

аз търся в себе си и в стаята. Заспивам бавно.

Сънувам теб, облечена си в бяло, със розови венци.

Ти идваш, усмихваш ми се и ми говориш: "Скъпи,

прибрах се. Чакаш ли ме? Ето ме. Нощта настъпи.

Тук съм. Както винаги, както никога, както преди

"Сънувам - казвам си. "Това дали не е измама"

няварващ трия мокрите от скръб очи,

но ти си истинска, и влюбена. Мълчиш

и виждам те аз тъй. По - хубава награда няма .

Събуждам се облян във пот и още сълзи

и рея поглед зад прозореца там някъде, и диря

теб, любимата ми, но не те намирам и подире

сещам се - сънувал съм,

както винаги, както никога, както преди.

Отново слънцето събужда се и виждам как скърби.

Лежа отново. Спокоен съм. И аз не знам защо.

"Защо ли? - казвам си с насмешка- Защото

ще се върнеш утре вечер в мойта стая и в съня ми ти,

както винаги, както никога, както преди.

Конникът

Денят отива си там някъде зад хълма сив.

Не бързаше, изморил се бе от хорските молби,

а конникът бял яздеше своя расов кон, красив

към свойта гибел, без бойни викове, тръби.

Раздал се беше на света за нито пукнат грош

със чорлава коса, със книга, с опърпана одежда

сега той язди със своя бял жребец и с кош

отворен и помнещ тежест на раздадена надежда.

Светът го беше плюл но той остана верен

на себе си, на тях, на него и никому не поруга

раздаде себе си, надежда от своя кош верен

и яздеше към своята си участ със коня свой другар сега.

Препускаше му коня, без залък, от кога не бе нахранен

Краката му описвах предсмъртни кръгове, дъги

А конят на своя конник беше благодарен

че споделил бе той със него своите мечти.

И ето, с грохот конят строполява се в полето

със него конник бяла книга и кошът сив.

Умират двамата, горят им във агония нозете

от пътя мрачен, сив, но за конника красив.

Защото той изпълнил бе целта си свята

да каже някой докато е жив:

"Сполай ти, браво, не искаш ти разплата,

че спаси ме ти от мен, брате

и дадеми надежда от коша твой верен,сив.

Продавачът на мечти

Забързан свят и времето минават покрай мен.

Текат минутите и метрите към своя край.

Стоя пред вас, минаващи по улиците, тъй втрещен,

объркан, зачуден, измамен, огорчен.

Вървите вие днес тук с наведена глава.

Минавате през другия, изграждате стени

коне с капаци, магарета с кола

кола от бреме, мъка, скръб,загубени мечти.

Вървите вий по булеварда сив, жесток

събрал тъгата ви, рисува ви в амфаз

рисува ви на черно бял фон, на опърпан блок,

а по средата, учуден гледам всеки аз.

Стоя пред вас с протегнати ръце.

Раздавам себе си, утеха за душевния ви глад

А вие ми се смеете, невярваще - "Къде

- ме питате - "видял си ти безплатния обяд."

"Нали стоиш така разперил тез ръце пред нас"

ми казвате - "Не ти е чиста работата май.

Не вярваме че искрен си. Не искай тъй за вчас

да скочим ний в прегръдките ти , да срещнем своя край."

Та, ти сега предлагаш ни прегръдка без пари

А знаем ли какво ти дириш след това.

Прегърнем те, усмихнем се, и .....уви

забил си нож коварен, яростно в гърба."

"Не ти е чиста работата май" - мълвите вий така

не спирате, не вярвате във мойта доброта.

"Но хора" - казвам ви-"Спрете. Подавам ви ръка"

"Добре - обръща се един- ще видим тая работа сега."

Прегръща ме, по братски, силно и смирен

потупваме по братски по гърба

Но виждам как във следващ тук момент

пробождаме със братския си нож той грубо във гърба.

Навежда се над мен ухилен и обезумял.

"Видя ли" - казва. "Ето ти разплата"

"Убих те, братко аз преди ти да си успял,

Защото в днешно време, брат врак е той за брата."

И тъй аз виждам своя сетен брот и с тон

на песен аз тръгвам си от този свят без стон и без сълзи

убихте ме, не вярвахте на моя павилион

на желания, убихте вашия продавач на мечти.

Нощното небе

Поглеждаш с укор нощното небе,

изпъстрено със северни звезди.

Присмиваш се, и помниш онова момче

което взе от тебе твоите мечти

и обречете на нощното небе.

Загледана във нощното небе

мълвиш словата дали ти кураж:

"Ще бъда себе си. Ще забравя теб."

но губвят се словата във мираж,

облечен в нощното небе.

Пленена си от нощното небе

и питаш твоята звезда

"Къде объркахме нещата." - "Как къде?"-

отвръща тя

"В това че питаш нощното небе."

Разбираш отговора ти на нощното небе

И питаш се къде ли крил се бе досега

защото не във нощното небе

а във момчето трябваше да бъдеш влюбена сега.

А нощното небе ти се усмихва с лъч от топлина

"Видя ли"- казва ти със ветрен глас

"Не аз а той ще те обича.

Аз ще ти посоча пътя, а той ще ти е мил компас."

Откъсваш поглед от нощното небе.

усмихваш се и всичко ясно ти е изведнъж

ще се завърнеш ти при твоето момче

и ще го обичаш, както розата обича пролетния дъжд

там някъде под нощното небе.

Състезанието на живота

Улиците сиви пръгращат пътя наш,

приют за хора скитащи без цел.

Загледани в часовник- свой километраж,

забързани за там, зя някъде, за своя си предел.

Поели своя впряг на скръб и самота

препускаме без време, без дума и без звук.

Вървим на там, към свойта висота

измислена и свята не за нас а за някой друг.

Минаваме препятствия, изтриваме потта

ний бързаме да срещнем тази цел, преди

да бъдем изпреварени, съборени в прахта,

но не ний , а друг съдбата ни реди.

Да друг. ДА онзи, който бяга тук до нас

загърбил другия препуска той встрани

и би използвал всичко в този час

да те събори, дори и да не победи .

Да този другия ще бяга все зад нас

Ще тича не към финиш, а към твоя гръб,

защото днес по - важно е за нас

не победата, а да не загубим този път.

А другия втрещен в гърба ти мисли си сега

за същото, че ти си негов враг.

И никой не печели в таз игра.

и всеки пада в плен на неморален мрак.

Защото тук, сега и занапред

не ще спечелим в своята борба,

освен ако не се сплотим, със теб,

човекът, който тича тук до мен и дебне ми гърба.

Сън

Животът ми написан е на твойта длан.
Чета го с устни, следяго със ръка.
Докосвам кожата ти, от обич обладан
жадуващ теб, блестяща във ноща.

Съзирам нежният ти силует до мен
изваян от нежност на придошла река
Разбирам мислите ти, от тебе съм пленен
придърпвам те по - близо, слушай мойте слова

Животът ми написан е в очите ти.
Погледна ли ги, срещам в тях покой.
Палят ме с топлите си пролетни лъчи
А после ме гасят, с ласките на есенен порой.

Намирам себе си, с глава на твойта гръд
унесен в сладост и божествен сън.
Събуждаме трепетът на твойта плът
потръпваща не само от студът навън.

Притискам се до теб със всичка сила
Опитвам се да стопля теб, любимата жена
Но знам, че всъщнот мен ще стоплиш, мила
и ще ме топлиш с ласки докато умра.

Заспиваш тихо, усмихната и блага
с невинноста на мъничко дете
обгръщам те целувайки косите ти с налсада.
Ти си най - ценна за моето изстинало сърце.

Спиш до мен, така прекрасна и безценна
А аз се чудя, от къде се падна тази чест
да спиш до мен, щастлива, усмихтата и нежно
да усещам дъха ти галещ бузите ми с вкус на мед.

Кълна се. Никога не ще заспя сега
За да гледам нежността сбрана в теб
Не ще събудя те до края на света
А и след това, защото искам винаги да бъда с теб.

Ридание

Чети словата ми.
Видя ли себе си през моите очи,
усети ли музиката на сърцето ми.
Видя ли мен, стоящ пред себе си
невиждащ брод, но пишещ стих
за себе си и своите мечти.

Повярва ли ми.
Чух те как ридаеш и сумтиш.
За лудост ми говориш и за гняв
"Защо си тъжен?" - ми мълвиш
Защото, не разбираш. Не съм, ли прав?

Чуваш ли.
Чети. Виж ме. Разсъбличам се пред теб.
За тебе пиша, макар и да не те видях.
Теб, и себе си, и двамата напред
Където да сме заедно. На нашия любовен бряг

Недей.
Не се натъжавай за нещастния глупак.
Не плачи за мен. Не целя това.
Лудост и гняв горят във мен, и все пак
ти пиша без капчица тъга.

Да,правилно ме чу.
Не тъжа за теб и за себе си дори.
Вървя отново с вдигната глава
По хубав път аз знам ни предстои,
а той ще ни отведе отново до любовта.

Прочете ли, добре.
Скъсай писмото ми. Скрий го някъде сега.
Забрави ме. Забрави за моето ридание.
Животът ти ще разцъвти и пак ще чуеш радостта
Друг, по добър от мен ще усети твоето сияние.

Скъса ли го. Добре
Сега е време да се разделим.Зная.
Не казвай нищо. Късно е. Не ми се тръгва.
Но трябва. Знам. И аз все още те желая.
Хайде.Тръгвай. Не, ти първа.

Какво? Не искаш?
Но защо? Нима все още ме обичаш?
Какво? Не можеш да живееш ти без мен?
Разбира се, че винаги съм те обичал.
Липсваш ми Всеки божи ден, след ден.

И сега какво?
Нима ще бъда с теб отново?
Нима ще спиш отново на ръката ми сега.?
Разбира се че искам. Готово!
Оставам и ще те обичам от тук до края на света.

Бяг

Бягам
Облян във пот примесен със сълзи.
Минава хора с техните терзания,
копнежи, неволи и мечти
Не спирам.
Оставан верен на своето призвание
защото знам че всяко спиране боли
Продължавам
Броя минутите до другия ми кръстопът
Минавам хора, пътища и протегнати ръце
Сълзите ми горят
но бягам, изправен съм пред себе си на съд
Защото спрях. Забавих се. Незнаех накъде.
И тръгнах по самотен път.
Не спирам.
Защото знам, че спра ли ще остана тук.
А тук е сиво, мрачно и боли
Ще бягам. Няма да спра за миг напук
на себе си, на теб и на всеки друг.
Защото не искам да спра. И ти неискаш,
нали?

Нашия залез

Пореден залез виждам в твоите очи
Държа ръката ти, безмълвен и смирен
Цялото ми тяло от вълнение трепти
Щастлив съм, че споделяш залеза със мен.

Косите ти танцува в ритмите на бриза
Докосват бузите ми, а те горят от свян
Сърцето ми прескача сякаш в криза,
но прекрасна криза, облечена във блян.

Навеждам се по близо, спирам времето
и залеза се спира, да сияе там над нас
овпивам жадно от устните ти, за което
цял живот мечтах си, целувам те в захлас.

Отпивам щастие от страстните ти устни
Живея, тук, сега за този миг.
Заклевам се пред теб че няма да те пусна.
Ще те целувам вечно,устните и светлия ти лик.

Трепериш във ръцете ми смирена.
Настръхват косъмчетата по моя гръб.
Целувам буря, виелица опитомена
и на лудоста от обич виждам своя ръб.

Ще ме последваш ли във бездната на любовта?
Ще видя ли отново залеза във троите очи?
Ще целувам ли аз тялото ти както сега?
Ще виждам ли как желанието в теб блести?

А ти ми казваш, пияна от нежност и от страст
"Разбира се. Обичам те.Ще дойда И още как.
Ще падна с теб във бездната където ти и аз
ще бъдем заедно и залеза ще видя пак
във троите очи."