Нашия тротоар

Понякога крия се плахо във сенките
на твоята улица с нито един светофар.
Тротоара тъй мокър прегръща ме;
приятел, съмишленик, верен другар.
Иска цигара, подпрян той на рамото му.
Колко ли пъти осъмвал съм с него?
Плаче той сякаш, хлипа и пита ме:
Колко ли нощи тук чакал съм тебе?
Тъжен е виждам го, даже разбирам.
Тук на таз улица ми мина живота.
Целия свят обикалям надлъж и спирам
при тротоара до вас, все тъй самотен.
Той ме е виждал да плача и стена;
виждал е май, и как те прегръщам.
Летния дъжд все слънцето сменя,
но тротоара все остава си същия.
Тука пораснах, на него се влюбихме.
Всяка хубава дума изрекох пред него.
Като верен свидетел с тебе го имахме.
А сега ми е все той едничка утеха.
Понякога крия се плахо във сенките
на твоята улица, вече пораснал и стар,
Чакам да дойдеш, но после аз сещам се,
Че вече не идваш на нашия мил тротоар.
 
 

Позна ли ме, есен?

Познали ме или не можеш все още?
Толкова време тъй  мина си, днес
си тъй хубава, май още се мръщиш,
когато усмихнеш се в сладък унес.
Още си същата ти, която обичаше,
скръстила длани около врата ми.
Нежно най - милите думи изричаше
Чуваш ли, мухльо. Обичам те, Бога ми.
Още си същата стъпила в стремето,
на нашата дива и необуздана любов,
стиснала здраво юздите на времето,
всеки дъждовен ден заменяща с нов.
Слънчев, приятен, прохладен и есен
чука припряно  по лятните двери
И в края си лятото запя  нащта песен
която си пяхме със теб, май че вчера.
Но някак си тъжно звучи днес и сякаш
за първи път  чувам минорните ноти.
И лятото от любов необяздена бяга,
А  есента все тъй си чука на входа ми.
Е нищо, не бой се не съм те забравил.
Толкова време тъй мина си, ей ме на.
За винаги в мен ти следа си оставила;
силуета на есен във лятото влюбена.

Почти е обяд

Кой звяр ме научи така да обичам
като жалък глупак по - луд и от шут?
Бясно вглъбен нейното име аз сричах;
лутах се  в наща любов все обут.
Ей, викам я с името дето й дадох,
когато внезапно ти влюби се в мен;
в ден на разцъфнала зимна прохлада;
в нощ, остаряваща в нашия плен.
В ден на невинни и детски въпроси.
В нощ на прокудени страсти в зандан.
В ден на лудите ласки изпросени;
в нощ, във която аз влюбвах се с плам.
Но звяра май, че разсеян пропусна
най - важното в тази любов да научи
след дневните ласки и нощните устни
най - безвъзвратното май, че се случи.
Вече наща любов сякаш малко увяхна,
изморена от ласки ден подир нощ,
Внезапно своята рокля премахна;
на хълбок легна в натрупана немощ.
Сега тук лежим ние тримата чакайки.
Нашата обич лениво да вдигне глава,
а ти все шептиш вечно оплаквайки се
"Много май спахме, Събуди любовта"
А тя все се дърпа и гуши, опъва се
уморена от мен, онзи вчерашен звяр;
спи между двама ни в нас все уплита се
в нежна прегръдка във детски кошмар.
Нека спи, нека спи, остави я, тя милата
видя покрай двама ни толковя свят
уморена е тя от света и мечтите ни.
Нека спи още малко, а почти е обяд,

На Лили

Поисках те. А ти поиска мен.
Поне така ми каза вчера.
Но вече съм безкрайно уморен
от пясъка в часовника отмерен.
Поисках всичко. Днес. Сега.
Да бъдем част от нашите вселени.
Да бъдем птици, вятър и дъга.
И огънят сред зимата студена.
Дори не помня (вече не)
от колко време те очаквам?
Бих чакал още (и на колене).
Но букетът ми май вече поувяхна.
Е, тук съм. Погледни ме. Виж.
На портата стоя и не говоря,
а чакам тихо. Да решиш
от коя страна вратата да затворя.

Женската усмивка

Колко малко и трябва на всяка жена
да бъде желана, обичана, даже красива.
Нито грим, нито руж, нито друга лъжа.
Когато е себе си, горда, с кусури и дива.
Точно тогава ние обичаме вас, госпожи.
Не когато червисани гледате празно.
Навирили нос към ореол недостижим.
Усмивката ви е вашия пъклен съблазън.
Ни дрешките, нито превземките даже
може истинските мъже да спечелят.
Само вашата нежна усмивка тук важи.
Само тя от всичкия  фалш ви разделя.
Усмихвайте се дори и след грешките.
Дори без причина и повод и признаци;
даже след ден от безкрайни премеждия;
даже след низ от рутинни безмислици.
Най - добрата награда в света на мъжа
не е голото тяло на пластмасови миски,
а най - непринудената ви усмивчица.
Тази, която свeта на мъжа  ще осмили.

Най - после

Връщам се аз тук,

точно там където те оставих.

Плачеща без звук;

как изглеждаш бях забравил.

Свила се до мен

ти трепериш и ме гледаш

през сълзи и с тлен

на разпален стар мираж.

Още те обичам;

май не беше толкоз важно

но за мен май е

топлеше ме в ден прокажен.

Тази вечер тук

ще си моя без  въпроси

без да има друг

ще сме заедно най - после.

До скоро

Къде си отиде страха ми,
че няма да можем сами.
Вчера не можех да схвана
как ще вървя от страни.
Там настрани; надалеко
от нашия път начертан.
Как ще вървя; Дали леко
или пак във сълзи облян.
Но ето ,че вече потеглих
душата си с раните скрих.
От тук, от там я превързах
и със мечтите си я заших.
Май че ще бъде по - леко
след като спомен с любов
ще ми тежи тук във жакета.
Ей тук, във левия джоб.
Ти не тъгувай, а тръгвай
там от страни продължи
По нашия път и си знай,
че те обичам както преди.
И когато един ден ме видиш,
Прашен от път и с жакет
от спомен с любов и магия
на отдавна износен късмет.
Ще ме попиташ с насмешка
"Кога ще се спреш ти? Кога?"
А аз ще те гушна хлапашки
и ще ти кажа: "Точно сега."