Безмълвие

Защо тъй със тебе
няма какво да си кажем
когато очите ни
безспирно и шумно шептят.
Та нали сме си заедно?
Че се обичаме
май още важи;
На челата ни пише ли,
че сърцата ни още горят?
 Защо тъй ме гледаш?
Не съм ли аз същия;
Онзи с цветята
и вестник "Сега"?
Нима ти си друга,
не тази дето
косата си обръщаше;
със меки трапчинки
и малко тъга?
Защо тъй мълчиш?
Не искам ли същото,
което поисках тогава и ти
тъй знаеше как,
а беше май същата;
ти знаеше как
леда да стопиш.
 Сега сме затънали
в леда до ушите тук.
Не виждаш ли? Ах !
Стоиме замислени;
не издаваме звук,
а ти тъй ме гледаш
със толкова  страх.
Недей, не страхувай се.
Май съм си същия;
дори и със бръчките,
с рядка брада.
Хайде, обличай се;
нека да тръгваме;
можем да срещнем
пак любовта.
И пак ще я срещнем,
вече различни -
ти все тъй хубава
аз белобрад...,
но няма значение,
щом очите шептят ни
безмълвно без звук,
че сърцата ни още горят.