Спомен на края на света

Вървях обречен на забрава,
стигнах края на света
и спомена изхвърлих аз тогава
за теб, за нас, за любовта.

Забравата обзела ме отдавна
обгърнаме по - грубо от преди.
Без спомена за теб тъй сладък
от огъня на самотата тъй боли.

И тъй оставен да изгния
лежах във локва от забравена мечта,
а спомена завърна се, сълзите ми изтри
и пак разказа ми за теб и любовта.

Изслушах го аз, сякаш пък не знаех
що ще каже той дошъл при мен,
но чак сега май истински го чух
и оковите на самотата скъсах окрилен.

Ясно стана ми за всичко
за теб, за нас за него (спомена) и за мига
във който ти си тръгна безпричинно,
за мига, във който спомена завърна се от край света.

А ясното във случая това е:
че колкото и много да боли
когато нещо свърши трябва ти да виждаш края
когато те улучат във сърцето то трябва да кърви.

А всичката ти кръв пролята,
за своята любов, за своята мечта
ще бъде тя напразна и ненужна
ако я изпратиш заедно със спомена на край света.

Нищото

От нищото излиза силуета ти божествен
лек вятър, стръкче въздух, светлинка
протягам се и го докосвам, девствен
непорочен, чист и бистър е като сълза.

От нищото се чува тиха песен ,
пеят за любов и радост със нечуван глас
глава наддавам и я чувам лесно
колкото и тихо те да пеят, пеят те за нас

И пак от нищото се ражда спомен
за отминал ден, мечтая пак да предстои,
моя си,аз твой, във теб съм, ти във мен
а всичко друго гледа, а нищото мълчи.

От нищото те чакам аз обратно.
Да дойдеш пак от там,на където ти пое.
Пак да ме погледнеш, тъй познато необятно
аз да те прегърна, тъй познато теб.

А нищото ме гледа, не разбира
Какво ли искам аз? Защо го гледам тъй?
Защото нищо не направих да те върна
и сега то, нищото не ще те върне, май.