....и тъй до края на света

Сякаш всичко почва отначало;

виждам те и ти ме виждаш;

чувам те и ти ме чуваш,

а край нас май всеки онемял е;

ни ни вижда, ни ни чува,

всеки в свой затвор царува,

а пък ние с теб сме роби на греха.

Сякаш всичко почва отначало;

никой не е важен

само аз и ти

само твоята усмивка, от която онемявам;

само моя поглед хванат в плен във твоя;

само аз и ти и нашият копнеж красив.

Сякаш не е отначало, а е същото,

каквото беше и миналият път

и предният; и първият е същият;

все така е от сътворението на света.

Сякаш никога не ще да свърши този миг

и следващият и след него другия

във който сме затворили своя вик

на отчаяние, което досега и двамата сме трупали.

И тъй без вик; и тъй без другите

във вечен миг от сътворението на света

ще те целуна и ще си отприщя чувствата

и сякаш всичко пак ще почне отначало....

....и тъй до края на света.

Жена

Една жена те кара да въздишаш;

една жена те кара да не спиш;

със пръст във тъмно името и пишеш;

във тъмното над образа и бдиш.

С една жена си лягаш и събуждаш;

тя далеч е, но я виждаш ,май че ти;

в мислите ти яхнала вихрушката

на отдавна необяздени мечти.

Една жена зове те тайно в мрака;

протяга длан да хване свойто име тя;

името, което ти написа сякаш

там някъде на края на света.

Една жена, но не случайна;

една жена, но не коя да е;

жена, обичаща безкрайно;

жена, която всичко може да даде.

А името и ще гори навеки,

там някъде във лятната тъма ;

изписано открай докрай със пръсти

и хванато от тази същата жена.

Зашити мечти

Отново съм пиян от твоя образ

гледах снимката ти до припадък днес

мечтите си заших със новата надежда аз

и пратих ги да тръгнат там във новия унес.

Във новата посока ги пратих да вървят

да скитат там докато ги намериш ти.

Ако ли не ги намериш те да те намерят

и да те целунат те от мен изпратени.

А ти им вярвай и не питай,

дали са истински или си ги измисляш.

От днес нятатък само с тях ще дишаш;

от тук нататък само с тях ще спиш.

А другото. Остави го ти на мене.

Само ме сънувай и не брой

дните, без които с теб сме разделени

знай че слънце идва след безкрайния порой.

Влюбеният скитник

Как искам аз пак да бъда влюбен

да сетя пак онази билка на живот,

която ни шепти с гласа си непринуден,

че всичко е безмислено без капчица любов.

Ах искам пак да литна тъй безгрижен,

както караше ме някога отдавна ти.

Да виждам кулите на твоя рай смирен,

смирил се във обятията ти, както преди.

И искам още да те чувствам вътре

в мен във моя дух и моя свят и мойто утро.

Спомняш ли си как не виждах свойто утре

без да те обгърна със ръце по тъмно?

Но искам този път да бъде веч но

да бъда влюбен до смъртта на вечната зора

ти да си до мен, любов човешка

аз да съм до теб, (сив скитник) докато умра

Спомен на края на света

Вървях обречен на забрава,
стигнах края на света
и спомена изхвърлих аз тогава
за теб, за нас, за любовта.

Забравата обзела ме отдавна
обгърнаме по - грубо от преди.
Без спомена за теб тъй сладък
от огъня на самотата тъй боли.

И тъй оставен да изгния
лежах във локва от забравена мечта,
а спомена завърна се, сълзите ми изтри
и пак разказа ми за теб и любовта.

Изслушах го аз, сякаш пък не знаех
що ще каже той дошъл при мен,
но чак сега май истински го чух
и оковите на самотата скъсах окрилен.

Ясно стана ми за всичко
за теб, за нас за него (спомена) и за мига
във който ти си тръгна безпричинно,
за мига, във който спомена завърна се от край света.

А ясното във случая това е:
че колкото и много да боли
когато нещо свърши трябва ти да виждаш края
когато те улучат във сърцето то трябва да кърви.

А всичката ти кръв пролята,
за своята любов, за своята мечта
ще бъде тя напразна и ненужна
ако я изпратиш заедно със спомена на край света.

Нищото

От нищото излиза силуета ти божествен
лек вятър, стръкче въздух, светлинка
протягам се и го докосвам, девствен
непорочен, чист и бистър е като сълза.

От нищото се чува тиха песен ,
пеят за любов и радост със нечуван глас
глава наддавам и я чувам лесно
колкото и тихо те да пеят, пеят те за нас

И пак от нищото се ражда спомен
за отминал ден, мечтая пак да предстои,
моя си,аз твой, във теб съм, ти във мен
а всичко друго гледа, а нищото мълчи.

От нищото те чакам аз обратно.
Да дойдеш пак от там,на където ти пое.
Пак да ме погледнеш, тъй познато необятно
аз да те прегърна, тъй познато теб.

А нищото ме гледа, не разбира
Какво ли искам аз? Защо го гледам тъй?
Защото нищо не направих да те върна
и сега то, нищото не ще те върне, май.

Мечта

Аз мечтател бях, а ти мечтата,

а дали мечтаеш ти сама?

От мечта превърна се в мечтател,

а дали мечтателя ще е мечта?