Аз и ти сме пак на петнайсе.
С несигурни погледи, малко свенливи
ти май си влюбена, хайде признай си
а аз те намирам за толкоз красива.
Обичаме много, обичаме малко,
Обичаме някак по детски и сякаш
нехаем за хорското мнение жалко,
като птици влюбени в пролетна стряха.
Искаме всичко, неказваме нищо.
Докосваме спомена в бъдещи дни.
Спомена като детелина разнищен,
"Обича ме, не ме обича" някой мълви.
И крием очите си плахо във шепи,
невярващи, сякаш че всичко е грях,
И нежно устни към устни долепяме
за първа целувка със дълъг размах
на скулптор изваял със обич мечтите;
мечта със мечта се държат за ръка
и ние ги водим, а те все ни питат.
"Докога ще вървим, докога, докога"
А ние най - сетне ще видим и схванем,
че целия път извървян е преди,
много отдавна, но не и тъй заедно.
Не и с младешкият трепет тъй мил.
И хванали вече в ръцете сърцата си,
Аз твойто, ти мойто, след хиляди дни
отново ще спрем там до мечтите си
и сякаш сме пак на петнайсет, нали?
